безсилието което ме обзема
от мириса на тютюн
и уморените ръце на баща ми
когато го събира в тънък лист
а после пали
мъглата притиснала опустели улици
липсата на сняг през декември
преди го газех до колене
преди не беше така празно
странен свят е този
и всичките му уроци
които така и не разбрах

Колекционер

Най-лошото на дома е, че все някога се налага да го напуснеш, затова си мислиш, че щеше да е по-добре изобщо да не си се връщал. После се сещаш, че нищо всъщност не е твое и нищо не можеш да задържиш. Понеже времето, това време, заседнало е между две въздишки и съвсем не се интересува какво те е страх да загубиш. Само те предупреждава - превръща те в колекционер на спомени.
Това е цял един живот.. ще има още много след него.

в списъците за четене имам всичко
затова може би са толкова безкрайни
все по-често откривам ендорфин
в очакването на нещо съвсем просто
като затварянето на последната страница
и още многото които чакат да бъдат прелистени
щастието да живееш и дишаш обичаното
прави средствата по пътя към него
пясък в пустинята
С. пита нищо ли не тежи
съвсем, отговорих
по-хубаво не е било

Малкото време и многото летви за прескачане
ме правят жертва на собствените ми страхове.
Добре че никой не знае колко струва спринтът
и че състезанието е просто поредна война със себе си.
Тихо.

Плувала съм в много води, може би малко по-тъмни и дълбоки отколкото трябваше, и колкото повече се измарях, толкова по-лесно пропусках спасителните си лодки. Понеже и те евентуално си тръгваха, уморени от чакане, се научих да оцелявам сама. Предполагам, отказът от приемане е най-бързият начин да бъдеш забравен. А нямам и извинения, които да дам, затова просто виждам, разбирам и все по-лесно си тръгвам.

друго ще е

отдавна чакам
да се разтворя в солите на душата
не в моята
не да поправям
не да запълвам пукнатините
те перфектните
много вода изтече
откакто ръцете ми са минавали по тях
събирали са ги в едно цяло
вярвам

тръгнала съм по дългия път
отъпквам го добре
просто щом стане студено
за дом си мисля
не съм достатъчна сега за него
и той не би ми стигнал
затова сняг все още няма
първо бурите ми нека минат
дъждовете ще се извалят

Не разбирам

Четенето на поезията куца-
щом стане статус, става срам.
Също като протест
с кухо съдържание.
От другата страна
толкова думи са изписани,
толкова лозунги, пристрастия,
а ние тук
с Л.,
тихо си говорим за безкрайности..
..колкото повече, толкова повече -
така върви страстта.
Да знаеш и да чувстваш недостатъчност
(в друг (мой) свят съм)
силата се трупа в себекритичност и разбиране.

Ще си призная, че нещата изглеждат съвсем различни сега, когато съм ги премислила и оценила. Дори и това не зная достатъчно ли е, за да усетя, че всичко започнало е отначало.
Оставането вечер било знак за принадлежност, затова си тръгвам вместо него - той не можел. Миналите несвършени времена пречат, просто не знае още. Но пък ти знаеш, нали?
Трудно ми е да понеса идеята за побиране на цяла година, когато нова е на прага ми. А и не ги смятам последните няколко, те се сляха в едно неразделно време, където метафизичното ми се скита някъде другаде. Ще се прибера (вкъщи и в себе си), по-често избирам черното, съмнявам се, леглото ми е топло, пътувам, не очаквам и не задавам толкова въпроси. Това е новото,
а другото скоро ще започне начисто.

след толкова търсене
на някаква цялост
видях я в теб
щом времето оставя белези
по същите места
щом думите ми всъщност
са някогашни твои
а очите ми откраднаха зеленото
и в огледалото теб виждат
значи всичко е наред
с мен си

senses

искам да се излекувам
в ъгъла на края на света
където книгите миришат на история
и дните са достатъчни за всичко
да измина всички пътища на тялото искам
всички магистрали да водят до едната същност
седял ли си тихо и ниско
по-ниско от тревата която газиш
гледал ли си августовските небета в полунощ
разливал ли си студ по кожата
море и дъжд пречиствали ли са те заедно
щом стъпиш в пясъка на времето
все по-трудно се върви назад
искам си сетивата обратно

Когато нещата станат твърде много за понасяне (приех), учиш се да изоставяш всички, които някак падат от плещите ти и забравят да те питат как си. Както и онези, които предават собствения си товар на теб, онези с очакванията и малки инвестиции, другите, които се връщат за справка (и често с молба), критиците, наблюдателите - никой вече не идва. И оказва се, съвсем леко и тихо става, когато носиш само себе си в малко тяло, живееш в и за него.
Ако нещо има значение, то е егото, горенето в идеята за осмисляне на и без това малкото време. Живея в празна стая и колкото по-силно отеква всяка стъпка, толкова по-щастлива ставам. Пътувам сама и чета, липсата на безпокойство е правопропорционална на липсата на друг до теб. Поне в пика на двайсетте.
В един живот на зависимости, станала съм независима (доколкото мога да бъда), колко щастлив можеш да бъдеш със себе си?

случки в монохром
и време забавено
уж нищо не е черно или бяло
съжалявам че съм те забравила
съжалявам че не мога да се извиня
от всичките ни рани
липси изтичат
ако можех да ги спра
друга щях да съм
сега съм просто далече
минало

Все по-рядко и с повече баланс. Така протичат разговорите и липсата на срещи, които всъщност никога не са били толкова много. Незабележимо бих вметнала, че не съм от хората, които звънят (особено от тези, които искат нещо). Затова не се обаждам, не ми се говори за нищо. Думите си идват на място с времето и е някак трудно да повярвам, че нещо бива изпуснато в калта, която сме нагазили до колене.
Няма новини, всичко предвидих отдавна. Но предполагам, тежестта рязко удря предсърдието, когато всъщност се случи очакваното. Когато нищо не е различно и този път е пореден.
Обаждам се, понеже...
pardon, нищо не усещам вече.  Малката смърт на безпричинността сложи край на нямото разбиране и годините, през които като вени, мостовете ни шарят. Строихме ги отдавна и са нестабилни, за да се срещнем вече.
Кой е предполагал, ще кажеш... не зная. Но някой ни предупреди да не строим къщи от хора. Аз не чух.

Неосмислен месец, всяка година,
казвам ви.
(всичко се случва скоро)

някъде в изгубеното време
небетата бяха сиви
дъждовете на ноември - силни
улиците на града си имаха павета
времето дълго се точеше
и оставаше като каймак на какаото
което (като всичко там) носеше мирис на море
топлото беше отвътре
по-мако отвън
всичко съвсем лесно беше
когато дом някой друг ти носи

всяка неделя

усещам
колко силна е всъщност
кръвната връзка
но не съм такава
(просто така се е случило)
не съм огнище
нито ос
няма ме за друг
освен за себе си
в мечтите ми
само празни стаи
някой ден е никога
за мен

23

Тази есен, двадесет и три са малко. Не стигат за ноември и уроците, които сами дойдоха при мен, събаряйки стените ми. Но аз го чакам въпреки всичко, въпреки чуждите разбираня и собствената суета. Понеже годината побра в себе си цветовете на цял един живот, а после си ме сложи на мястото. По-стабилно и далеч по-мое от преди.
Ще се обличам топло и ще си записвам, обещавам. Надничам през прозореца на бъдещето и съвсем не ме е страх (ето че съм друга вече).
 Двадесет и три е увереност (и известна доза непукизъм).
Скоро.

click

All it takes is just a click with a stranger и години по-късно е особено трудно да си спомниш как сте се срещнали. Не мястото, а усещането. Защото после и мястото, и усещането са други - метафизичното намира си къща в тези хора, докато ти спираш да броиш колко вечери изминали са в разбиране.

Чете ми се за бездънните ями на времето, където попадат всички, които побират вселената ти в себе си. Слуша ми се за причините да не познаваш вече единственото, което някога си считал за константа. Бих искала да ми кажеш, защо всичко, което остава е безплътно, има вкус на череши и разплакано лятно небе.
Ако бях по-отворена към света, щях да вярвам в причинността и щях да приема. Понеже сега съм обикновена и само разбирам (а това съвсем не стига).

Както и предсказах, октомври минава незабелязано, като влак, който не чакаш или ден след нечие забележимо присъствие. Пише ми се, а извинението за липсата на време, добре прикрива истината, че всъщност не зная къде се намирам. Не разпознавам правилните въпроси, а още по-малко вярата. Неведнъж съм осъзнавала, колко силно стискам всичко, което има шанс да се изплъзне през пръстите ми - времето, мястото, хората, емоцията, увереността, всичкото. Продължавам да държа обаче, продължавам и да пиша, понеже е единственото, което ме изгражда и закотвя някъде. Предполагам имам силната нужда да съм свързана с нещо, да съм стъпила на твърда почва, по която да бягам и разпъвам всичките си карти. Понеже не мога, а и не ми се лети.
Затова давам всичко което зная и мога. Докато не разбера кое е правилното, а после (може би) ще се справя и по-добре.
Надявам се.

шкафове с дълбоко заровено минало
пропити с познат аромат
легла с рамки
русото което върнах
всичко друго което не трябва да връщам
припознаване
сърцебиене като на плячка
силно еспресо
червени дантели преди сън
тихите нощи
нищо повторено
нищо сгрешено
това което бях
отдавна не съм

Деца сме на родителите си, това е основата - теория за всичко произлизащо от корените ни. Перманентният ни маркер е, винаги с една същност. Огледален образ сме на първите седем - пазим ли десертите си за накрая, плачем ли от охлузвания, крием ли се или гоним, вярваме ли в чудовища под леглото, съкровища на карти и сладоледа утре, или просто грабим всичко на момента, бързаме ли, падаме ли, всичко е с една и съща връзка.
За цял един живот време, нищо не стига, за да промениш фундамента на своето аз. Само този бетон под краката ни, умее да ни съгражда и руши.

Меридиани

Намерихме ли се -

топлийки върху нечий глобус.

Търсим ли още,

защото очите ни шарят,

чертаят звезди по екватора.

Телата отблъснати, 

мислите спрели,

посоки объркани,

съдбата ни вързала

малките пръсти,

с кървав конец,

а така сплетени сме

един в друг,

любов,

че друго не виждаме.

Щом мълча,

значи обичам.

За пръв път от цяла една година, тази вечер видях, че звездите са си на мястото(необикновено за края на есента). Октомври го няма, той не е месец, а просто прелюдия към ноемврийски дъжд. Може би затова нищо не се случва, нищо няма. Просто не е време, а аз все по-спокойно приемам.

Ако можех да вярвам в приказки
щях да повярвам
че всичко съществено днес
ще е прахта на утре
щях да заспивам малко по-лесно
и дните бързо биха си тръгвали
Баща ми често обещава
всичко ще е наред
и аз го казвам
и двамата го мислим
и двамата всъщност не вярваме
наследството тежи

Пътеводител

Обичам да търся и купувам куфари (почти толкова, колкото самия път). Винаги са тежали, не толкова физически, но достатъчно за да ми пречат да дишам. Сега вървя по топлата земя на Франция, преди да оставя дъждовете на Острова, да се извалят над мен. Държа пътеводител за Нова Зеландия (може би е карта към бъдещето, с малко късмет, кой знае) и пътувам без чувството на липса, без усещане, че оставям нещо зад себе си. Нещата са съвсем други, далеч по-реални от преди две години. Не приличат на мираж и освен мъглата рано сутрин, всичко останало е различно.
Не е по-добро, просто е по-осъзнато. Защото сравнения отдавна не мога да правя, а и не искам. Понеже открих, че нищо не може да бъде заместено, но може да бъде обичано по-различно.
Осъзнато е думата, да.
Пораснах.

отдавна съм се предала на всичките си желания

пълноводна съм станала казват

все по-достатъчна съм си

и докато светът се върти и есента му умира

аз се връщам за живот

сърцето ми всъщност бие равномерно

не потъва както преди

не съм се борила за никого от много време

не съм очаквала

само моите летви останаха за прескачане

и съм по-цветна от всякога

от много, много време

живея за себе си

и разделно обичам

Уча все още къде са границите на разтегленото време и мразя всичко, в което се е превърнало. Няма да забравя какво съм очаквала (наивно), всичко казано и избледняло с дните. Все още онази със слабите колене се връща понякога. Кара ме да потъвам на дъното, моли се за всичко, от което съм бягала.
Написаното, казват, отминалото, затритото, заместеното, не се връщало. А всичките й часовници все назад вървят, пътува с тях във времето, за да си строи бъдеще в миналото. Много километри се събраха, дъжд се изваля, а небето все такова затъжено, тежко над нея остана. Идва, за да ме помоли, за пореден шанс, но е мой ред да ме няма.

сезон за размисъл

мъглата сутрин все по-тежка e за вдишване
пренаписвам истории
преписвам
нечестно играя (не съм такава)
накрая чета все еднакъв финал
нали уж с друго мислене
друга история се рисувала
редувам цветовете си в палитра
себе си не припознавам
но потъвам
топя се в червено
затворено
златна
есента ми
сезон за размисли и чувства стана

контролът
над себе си
над другите
е просто превъзходна степен
на анализ и разбиране
съвсем не е
като да не искаш
като да обичаш
като необичане
или пък монопол
просто средство
позволи ми
да те водя

П(о)люсът

Само под разплакани небета, идват дните ми на промяна. Като домино се нареждат щастие и липса в едно, черно-бяла съм. Само сега има избор - от онези чиито последствия се влачат цяла година и я правят тежка за понасяне без малбек за вечеря. Затова пък отговорите отдавна не са двуцветни и измеренията на един и същи въпрос се променят многократно. В листа ми с един плюс и много минуси, положителното надделява. Несъразмерни са логиката и инстинктите, а щом контролът го няма в този дисбаланс, си задоволявам дивото.

Нещо трудно, но красиво в сивото започна, усещам.

и аз не обещавам

От много време плановете нямат значение, думите също. Много обещания се разпиляха
и не посмях да ги събирам - страх ме беше от повтаряне на една и съща история до безкрай, винаги бягам от този сценарий. Оттогава живея за себе си - петнадесетте минути слава на самотата. Толкова са се свили големите проблеми пред едно чисто бъдеще, просторно вакуумирано в сравнително малък живот, стига ми колкото спокойно да дишам. Всичко нужно е останало, докато другото някак само се изплъзна с времето и остана незабелязано. Нямам задължението да бъда нещо и все още съм тук.

не е добра идея ми стигна
за да го направя по моя начин

за да е различно
неприемливо
и да разбера

за черната дупка

между сърцето и разума
всепоглъщата
бездънна

не питам
защото не искам да знам
но искам само да опитам
за да мога да си тръгна
не с въпросителен
а с точка
иначе не зная как

На път съм, пристигам там, където винаги съм чакала себе си. Има още време до точката, но засега пускам бели платна в празни стаи, шаря и откривам простотата на величието (и величието на простотата). Щастлива съм отдавна (незабележимо, щастието ми все такова - тихо) - получавам всичко това, което не съм очаквала, но зная че искам. Така работи времето, разбрах, че не е нужно да чертаеш карти. То теб води, не обратното. Усещам различни вкусове от хора и места с различни пластове, различни цветове - все по-богати и наситени от предишните.
Добре направих, че се пуснах и приех, припомням си, и си благодаря.

да ме разтърси искам
нещо из основи
да ме построи наново
без уговорки
в три след полунощ
сладолед и звезди
тихото на улиците да зашие
от край до край
светлините им да забоде
само в моето съзнание
да ме провокира
и събуди
нещо
искам

Със септември искам да се прибера, не на мястото, а в усещането за ванилия и полу-празни стаи. Почистени от всеки товар на една цяла година, която твърде дълго е затваряла вратата след себе си. Есента ме връща към мен, значи съм вкъщи.

ген

Не знаеш
че меня се
и корени пускам
тази която искаше да бъда
на инат се е превърнала в копие на теб
строи си дом в твоето минало
върви по твоите следи
рискува без да пита
казва съжалявам и благодаря
за първи път от толкова години си признавам
ако трябва да съм съвършенство
ще съм ти

времето притиска ме
от всяка страна
задушава ме
няма я онази
с графиците
чакащата
бързащата
няма я да ме спаси
от мен
избягала е някъде
а нова година започва
с празен календар
няма как да поместя
всичкото
което предстои
(честита ми есен)

Да получиш разбиране, оказва се, е по-трудно от това да бъдеш обичан.
Отказвам се,
искам да бъда разбрана.

Тези дни си мисля, че времето оставя ясна следа от момента, в който пътищата се разделят. Не е онзи път, когато за последно виждаш някого, а по-скоро началото на промяната. Лесно е да различиш малките знаци на разделението на едно цяло.
Когато стане прекалено тясно и всичко е изчерпано, не зная кой бяга - ти или аз. Но първа отварям вратата и излизам преди отегчението. Трудна съм, знам, понякога (почти всеки път), но иначе просто не мога.

прости ми
че газя в дълбоки води
на реките
отдавна пресъхнали
трябва
да разбия застоя
да почувствам пак
да припомня на тялото
какво е безтегловност
коленете отново да омекнат
да не дишам
за момент
ще прегреша

За да спиш спокойно

Лесно се оказва, да се примириш с неизбежното. Под няколко пласта героизъм, се крие простата истина за безсилието. Не, че не те е страх, просто не си задаваш въпросите, чиито отговори не можеш да понесеш. И затова сега си мисля, че смелостта е само на няколко крачки от паниката. Просто бърза повече, за да не види никой какво се случва всъщност, пристига навреме. Точно, когато някой ти казва колко добре приемаш всичко.
Добре е да приемаш. И разбираш, също. Друго и не ти остава.
Тя използва жалко, вместо мен (само аз така правя), друга дума явно просто нямаше. Казах й, че така стоят нещата и времето просто проължава. И изборите не са толкова много, колкото всъщност изглеждат, а дори и да ги имаше, те удължават пътя ни към един и същ край.
Нещата са прости, много прости, когато правилно и грешно няма, но всичко е черно-бяло. Затова просто тръгваш и живееш със своя избор, надявайки се, че накрая всичко ще е наред. Понеже ако не е, знаеш...
това е.

 Мълча само с тези, които обичам.
Мисля че съм чула всяко обвинение и всяка теза, а след равносметките ми, се оказва, че споделям само с непознати. Явно материя и мисли - по-лесно се дават, когато присъствието до теб изчезва на следващия ден.
Но просто по-трудно се признава. Целият този архив е олицетворение на това. Щом искам да си кажа всичко - пиша.

Истината е, че свободата е обсебваща и колкото повече от нея получаваш, толкова повече изискваш. След време всичко останало се оказва неприемливо. Започваш да пропускаш малките, а после и големите шансове, търсиш само празни пространства. И когато нещо се завърне, чакащо пред прага ти, просто затваряш вратата. От коя страна - избираш ти.
Аз излизам.

Котва

Съдба,
нещо гледа
и ме спира
спасена съм от почти всичко
което някога съм искала
така жестоко
ревностно съм дърпала
към себе си
благодаря
няма да се върна
на дъното
където сама си пуснах
котва

[августовска музика (припомнено от Бени)]

Преговор

Прекалено много промени настъпиха, докато не се случваше нищо. В една заглушаваща тишина всичко изглежда различно, като под вода минават звуците. Много лета ми се изплъзнаха от погледа, докато се връщах само към едно и вече няколко месеца нищо не значат. Разбирам, че всичко, което чакаме с притаен дъх е на миг разстояние от това да се превърне в минало, за което се сещаме само когато сме празни. Затова вече няма значение какво ще си мисля или какво ще кажа. Няма значение колко много преговарям планове, понеже и това ще отмине. Ще дойде нова есен и ново място, нов дъжд с нови хора.
Краят на годината за мен е всяко лято, когато се връщам там, където се моля следващата да е по-добра. Преговарям си уроците прилежно. През тази една, се учех на забравяне и приемане, newsflash, не ми е силата това.

високите тавани
безмълвни и бели
стените и тъмните стаи
са само прелюдия
към хиляда и една нощ
безразличие
отпускам всички краища
и всички дяволи
крадат от теб обичане
молят се
някога да усещам и аз

Вкъщи

снимка

Липсва ми Лондон, студеното време и горещият чай. Раят на френската ривиера е сух, не вали и въздухът застоява.  Неделята се е утаила на дъното на седмицата, където всеки си прави безкрайна сиеста и улиците са пусти. Градът, който мразех преди, сега ме чака. Обичта ми започва наново, на double-decker след 12 вечерта.
Правя си къща.

Сол в раните

Все ми нагарчат истините, които предъвквам, разбираш. Но и приемам - приемам, че не всичко остава, че нови течения идват и носят чисти води със себе си. Просто от толкова сол, не мога да дишам. А и не мога да пиша, понеже преосмислям нещата вече твърде дълго. Не се сърдя, нито ще се променя.
Само имам малка слабост към отминало щастие, но и тя ще отмине - толкова.
Топъл август ви пожелавам. Лек.

вечнослято

Малко голяма съм, за да се разпилявам отново така, за да не съм цяла, времето не стига. Слабостите стават жертва на прагматизма и се градя наново. Казвам да на всичко, което съм отричала, понеже никога не знаеш какъв пропускаш да бъдеш. Жената, която съм, чака отвън пред вратата, иска да й правя компания, в нощите, когато й се забравя и съвсем не мисли. Променям се. И докато откъсването от всичко старо, боли повече от самата промяна, монотонността убива. Колкото искам да се скрия от света, толкова искам да взема всичко от него докрай. Пред блясъка на огледалата, виждам номадското в себе си. Ще дочакам, ще има време, в което двата ми свята, ще са веднослятозавинагицяло.

Нищо нямаме  
освен цялото време
а то наистина нищо не е
понеже е твърде късно
точно като днес
за доказване
и за вина
прощавам
и вече не деля
дните
месеци
години
на принадлежност
не зависим -
(и е тъжно)
значи не усещаме.

Разбираш, че е време да отброяваш годините наобратно, след като ученето става в пъти по-лесно, приемането също. След като максимализмът бива задушен от напористия баланс, тогава всичко се нарежда. Защото след време (когато му е времето) се съгласяваш, че не всичко може да е точно, не всичко може да пасва перфектно на всяка представа, която си начертал. За сметка на това е достатъчно добро. Нужно е да (си) си достатъчен, защото колкото и да се променяш, все се връщаш на старта. Така разбираш, че си достатъчно пораснал - ставаш гъба и попиваш одобрение към себе си. Нищо повече.

Преди известно време, четох някъде интервю, в което една жена каза, че ще е щастлива, ако успее да заприлича дори само с пет процента на майка си. Не мога да направя референция, не помня, но мога да ни сложа под общ знаменател. Всички всъщност.
Не се самоопределяме. Произлизаме си от корените, заложено ни е да се учим от пътя на миналото. Както Тея каза, времето заобля ъглите. Искам да премахна всеки ръб и тежест от човека, в когото чакам да се превърна. Искам да съм толкова - търпение, вяра, достатъчност. И дори само процент, би ме направил по-добра.

Преди есента

Тези дни се сещам за Фелисити (всъщност преди всяка есен да дойде). Прибързах. Шансът това име да не ти говори нищо, е много голям. Докато за мен е единственият начин да опиша всичко сега. Никой не е виновен, нещата просто са. Което е най-жалкото.

Цялото небе

Миришеш ми на липи,

на неразплакано небе,
натъжено и надвиснало,
над сивкав асфалт и опустели спирки.
Прелиташ ниско
и щом спреш до мен,
нощни светлини
гасиш,
любимитемите,
в очите ми
ги давиш,
ще останеш
ще си тръгнеш
мъгла надвисва
все едно
си тук.

Липсата на време убива въображението. Крие зад себе си всичко, което ми пречи да спя (поредна седмица вече), страхува се, че ще си кажа всичко този път. Преглъщам думи на сухо в подземието, между метрата, цял един свят се крие там. Предъвквам и последната мисъл, а с нея натежавам още повече като не пиша. Средиземноморието през август няма да ме спаси, даже не го чакам вече.
Ако имах време, щях да си дам свобода.
Сега и двете ги нямам.

виждаме си греховете
още преди да ги извършим
на пръсти стигаме до тях
после в тъмното
нищо няма значение
връзки ще се развържат
тайни ще се премълчат
прегради ще се чупят
без светлина
остават къщите
между
четири
черни
стени
крием си грешките
и всяка слабост
заравяме
тръпнем
прости си.

Празни пространства

След като времето мине, си мислиш колко много си искал цялата тежест да падне, да си тръгне. Искал си да не усещаш нищо и да заживееш в стерилност. И веднага щом безчувствието се случи, се питаш къде потънаха всичките вдишвания, които тогава не можеше да поемеш, тогава пространството сякаш се свиваше. Сега седиш на мястото на атомния взрив и се молиш да чувстваш отново. Понеже знаеш, че съвсем не е краят, а просто ядрена зима.

Събуди ме.

Spoiled

Пътува ми се (не натам, накъдето тръгнах), стягат ми се багажи, пишат ми се дневници, чупи ми се порцелан (за хиляден път), влиза ми се в денонощна библиотека, гледа ми се свят, инвестира ми се в себе си. А досега всичко беше бъдеще време.
Обмислянето понякога идва в повече, повярвай. И ако можех да си позволя да прегреша, винаги щях да избирам живеенето без окови, понеже то все най-скъпо излиза.
Да не трябва, а да искам. 
Трябва да се превъзпитам и всъщност вече съм започнала да глезя себе си,
да се обичам
повече.

ако можех

спасен ще си
ако си писател
и се давиш в думите си
а в същото време
те теб спасяват
свободен ще си
да живееш
щом дишайки
пишеш
изливаш
всяка емоция
с мастило
ако можех
щях да съм
писател

искам
провокация

да преминем

в тъмната страна

да ме заведеш да видя

всички тайни ъгли искам

от страх да тръпнеш

да се счупя

да настръхна

а е кухо

в предребрието прашно

добре дошъл

за телата
(и сърцето) 

нищо ново

под дъгата

няма

няма.

Erase and rewind

Единственото, което ни заварва неподготвени, е промяната.
Двупосочно, забравяме да се предупредим, за завоите и отклоненията от пътя, които правим. После ставаме колекционери на последни погледи. Онези, които след време се опитваш да си припомниш неуспешно, понеже(нямо и сляпо) за части от секундата, възвръщаш само чувството.
Исках да кажа, ако можех да продам всичките ти лица днес, нямаше да се замисля, щях да си купя последния поглед, rewind.

Алтернативи

Всичко се свежда до това да се появиш. Да кажеш да на рамото, с което те побутва съдбата, да не мислиш много, да си дадеш шанс и време за живот. Също да посрещнеш човека отсреща по средата, понеже чакането не струва (казва ти чакащ). Да направиш компромис, да опиташ новото, да размислиш. Да си даваш право на грешка отново и отново, да изпиеш виното без чувство за вина. Да бягаш от всичко неудобно.

Лекотата не е несериозност, а просто алтернатива.
И ако я приемеш, светът може да не ти се стори толкова тежък по залез.

Астрономическото лято

По задушница, помня, носеше череши за всеки. Правеше ми червени летата и всичките седмици, изнизваше за секунди. Броеше ми звездите и къщите, през прозореца на влака, на връщане. Сега, когато трудно виждаш небето и си върна времето назад, вместо да го пазиш, когато сънуваш, и на свой ред, искам да те будя от кошмарите, всичко е друго. Просто не мога.
Задушава ме немощта и сладкото на черешите. Вече лятото тежи.

Достатъчно.

Тази дума взе да липсва.
Всички искат всичко и веднага.. и докато си мислят, че това което им липсва са пари, се оказва, че са изгубили себе си. Достатъчно (ми) е. Надявам се и на тях да им стигне някой ден. Още повече се надявам да не срещнат съжалението на излизане, седнало пред вратата - твърде голяма пропаст за прекрачване.
Като човек който (за моите си скромни представи и мерни единици) е имал много и почти нищо, ви съветвам да инвестирате не средства, а време и емоции. Не в работа, а в живот. Понеже нищо материално не носим.. знаете къде, а всички натам сме се запътили.

Накрая (на деня) всичко се свежда до приемане. Че не винаги можеш да си там, където би искал, че не всичко можеш да задържиш, човекът до теб не е такъв, какъвто си си представял или просто не знаеш какво ще бъде утре. Все едно. Приемаш, понеже колкото и да бягаш, ъглите на упоритостта се заглаждат с годините. Колкото и да работиш над всичко, животът все ще те изненада и никога няма да е лошо, просто ще е това, от което се нуждаеш. Приемането е една от чертите на порастването. Не е съсипващо, просто е.
И не че ще се примиря вечерите да са без Синатра, светлини и пролет в космополита, класно вино и взаимност. Но се примирявам с времето преди те да се случат и се опитвам да го доближа възможно най-много до тях. Понеже не всичко може (не само веднага, а завинаги), пък и всеки момент си отива.

трябва да се давиш
мисля
във всяка емоция
щастие или тъга
да си гъбата
която попива всичко
до последната капка
да си детето
което се учи
и когато обичаш
да обичаш безусловно
и щом си щастлив
да се радваш безлимитно
тъгата да те боли
физически
а после да пускаш
всичко да си тръгне
понеже отново ще чака
зад ъгъла

не можеш сам

Колкото по-трудно ми става, толкова повече търся смисъл. После, като го намеря, се оказва, че съвсем не съм аз. 

Най-голям дълг имаш към другите. И ако основата е уважение и обич към себе си, то височините никога не ги надграждаш сам. Мисля си, все още колко по детски е нужно да мислиш, за да отдаваш щастието си единствено на образа в огледалото. Колко малко трябва да усещаш и виждаш, за да очакваш да запълниш всичките си празнини със собствена плът. 

Понеже нямаше дори да те има, ако го нямаше някой друг.
Седнала съм на стабилна основа от обичащи. Дължа, но е удобно.
А ти стоейки върху себе си, тежиш ли си?

под ванилено небе
на свечеряване
се събуждаме
за да тръгнем без посоки
за да чакаме
все още пролетта
знаеш ли
колко ще е леко
колко ще е пълно
всичко
как ще се намести
пъзелът
в бъдеще време
ще сме цели
не знаеш

Търпение

Искам да отида там, където отдавна не съм била. Да съм на непозната земя, където отдавна някой не ме е водил. Запазила съм специално място (под памуковите облаци и небето с най-красивите изгреви), за специално време. Пространство, в което нощите са по-цветни, по-топли от дните и миришат на липи.
Понякога няма какво друго да направиш, освен да чакаш. Понеже има време и правилно време. Щастието чака само второто.

Стимул

Как затваряш очи, посочваш си пътя и го приемаш за даденост? Никога не съм разбирала, как може да очакваш да е лесно? Нещо, всичко, каквото и да е, което си заслужава, което те осмисля и изпълва. От високите скокове се очаква да боли. Особено щом се излюпваш сега, щом сега излизаш от ембриона на собствения си малък свят, боли те.
Претръпнала съм откъм емоции, нищо не усещам и ми е трудно да те съжаля.
Понеже излязох преждевременно и целият този свят ми се случи, разля се върху мен реалност. Сега, когато се очите ти търсят мен за подкрепа, мога да ти дам само ритник в задника.
Защото те обичам, вярвай.

Май не остана

Май не остана нищо за даване, нито за взимане. Небето не се съдира както преди, не вали денем, няма нищо за казване, всичко е скрито под липсващите му звезди и сивото нощно небе. Всеки път неудобно се спи на прилежно измачкани чаршафи, като да лежиш върху всичко, което ти липсва. Друго е щом е топло вечер - за други, на мен ми е студено така. Понеже присъствието ти не гарантира липса на отсъствие от моя страна, другаде съм и съм неспасяема. Ако искаш бягай, ако искаш остани, но аз никога не съм била тук, затова не можеш да ме върнеш.
Май не остана, с времето и юни ще си тръгне.
А на мен бури ми липсват.

Къде сме

Ако адът е някъде, то е тук, съгласна съм. Не сме били такива (или поне не помня). Очите не са били така широко затворени, не сме имали толкова, съществувайки празно. Петнадесет години назад и беше друго, кълна се. Понякога мисля, че съм част от поколението, хванало последния влак на разсъдъка, а всичко останало просто пропадна. Оставихме си ценностите в деведесетте и заклеймихме миналото като време, от което да бягаме на всяка цена. Сега, щом сме по-добри, къде точно стоим и кои сме? Понеже всъщност целият свят е в преход. Карусел, движещ се право надолу и никой няма да се опита да ни спре.
Да живее постмодернизмът, нали..

може би

дадохме си време
цялото време на света

всичките нощи и дни
всички пространства
за да разберем че така не може
за да се върнем отново
към опорната ос
и сега си мисля
че свободата си търсим
заедно
неразделни
все едно грешим ли
защото това ни държи
пусни ме
пусни се
по течението
и може би
ще бъде идеално
така или иначе
е заедно

Хромозомите ми
са се наредили,
тези дни,
тази година,
друго е.
По-леко,
приемствено
и търпеливо.
Уча се да разбирам
себе си
уча се
да не се боря
с природата.

Фон на фокус

Накрая всичко, предполагам, се свежда до приемане. На случващото се, на неспособността да се пребориш с някои константи, на това, че не можеш да изгониш, но можеш да укротиш дяволите си (или пък да ги пуснеш). Приемане на времето и промяната в него. На себе си. Въпрос на обикване.
Четох някъде, че е проява на егоизъм да очакваш постоянство, понеже не ни било в кръвта. А не са ли там очакванията? Летвите, които вдигаме и никой не прескача, там ли са, понеже иначе са навсякъде. И оказва се, сме толкова втренчени в тях, че не виждаме хората по периферията. А те, седнали някъде там, в незабележим background, чинно броят изгубените си минути и търпеливо чакат да се събудим. За да обичат безусловно.
Толкова за липсата на постоянство. Понеже е изобилие при едни и липса у други.
И понеже не можем да се сърдим, а само да се приемем двупосочно. Такъв е животът.

съвсем кратко

малко ми се иска да избягам
малко да съм с теб
малко да се преоткрия
малко да не мислим
малко слято и нечленоразделно
малкото да е за много
малко вечност в нещо тленно
малко диво безразсъдство
малък белег
на коляното на вселената
че били сме в нея
просто тупкащи
сърца

отдавна сме разбрали   
че бягаме от нещо всъщност нереално
пример сме
как се укротява примитивното
митовете сме разбили
водите си сме размътили
чак времето
безкрайно сме направили
и пак няма спокоен изгрев
все още сме на тера инкогнита
все още всеки ден е изненада
удоволствие изпитано разделно
всяко нервно окончание
се моли за плът
която познава
прощаваме си нощем
че ни няма

Погледни се отстрани

Разбрах, след толкова време, че някои силни усещания притихват, до размерите на нещо, което леко нагарча и ти напомня за миналото. Други си проправят път и нахално се настаняват до теб, приемат формата на голяма липса. Липса, която обуславя всичките прости и сложни действия, които извършваш всеки ден. Липсите не си отиват. Нещата от които бягаш, винаги те намират. Всеки път, когато слушаш страха или смелостта си, всъщност чуваш интуицията. И трябва да вярваш. Нещата, които се опитваш да изкорениш от себе си, са тези, които те държат стабилно.
Всичко, което си (плюсове и минуси), е там с причина. И страхът от новото, и авантюризмът, ревността, наивитетът, тишината, всичко.
Премахваш една от основите и всичко пропада.
После ти ли си?

кости сме всички

само прах ще остане

прах и права на времето

където летата се нанизали

като сноп сено

след тях и зимите

с всичко събрано привечер

годините са минали

а на гърба им

предците ни

градили са

надграждали

за нас са мислели

като за единствен смисъл

осмислихме ли ги

попитай

преди няколко лета

Донякъде лятото,

е всъщност опиянена пролет,
понякога.

Закъсняла и разлистена,
с малко по-различни вечери
и все по-тихи нощи.

Студена земя и горещ въздух,
под едно небе
се сгушили,
докосват се, и си шептят.
Леки са, а си тежат.

Разказват си приказки
за звездите горе,
за това как било е
лятото
преди.

трябваше да знаем по-добре
че не можем да се хванем
не можем и да спрем
колко пъти излъга
колко пъти прегреших
колко премълчахме
измежду всички пъзели
имаше частица истина
намери я отново
върни времето
назад

в детайлите

липсват малки подробности
като високи обувки
по мокър асфалт
рано сутрин
не до там перфектен
раняващ с всяка крачка
тежкият мирис на липи
и усещане за безтегловност
останало от миналата нощ
лекият въздух и горчивото кафе
пресичащите се линии на трамвая
заглушаващ звук
още в девет
липсва това
урбан усещане
отпреди две години
Лондон не струва.

Свободата
е висша форма
на чисто обичане
във всичките му варианти
бяла и лека
зависимост да бъдеш
независим
в оковите си
приемане
това научих
над всичко друго
пускаш за да имаш
ако обичаш другояче
не обичаш изобщо
повярвай

Теория и практика

Неведнъж съм чувала, че интелектът не ме спасявал по време на практика. Много пъти са ми казвали тази истина в очите, после сама си я доказвам. Сещам се, че имало разлика в израстването, някой каза веднъж,  за едни неща можем да сме подготвени, а за други съвсем нерешителни - така е. Зная неща, за които много дори не мислят. Посреднощ мога да ти разказвам за хиляди физични, биологични, психологически, политически теории, но в реалността се губя. Уча се да разширявам своя свят, изпитвам сама себе си, мналото също ме изпитва. Малко трудно възприемам всичките форми, които е трябвало да имам, но и това ми е дало нещо.
Затова ако сега ме попиташ дали съжалявам за казано и неизказано, за направеното, за въздържаното, пропуснатото, може би, то не - все съм се научила на нещо.
Помогни ми да науча повече.

по изгрев

лятото
се скрило
приседнало на клоните
чака
натежало
с дъжда тупти
станало е пулс
във вените на пролетта

мълчим си

така и не успях да се науча
да затварям очи за истината
да притъпявам сетивата
не мога да приемам
но и не говоря
всичко което виждам
не казвам
после не вярвам
зная само
как да измълча
всичките ни слабости
и пътя към теб
прекосявам го нямо

Състезание

Живеем в две паралелни вселени -

посреднощ е едно,

след изгрев е друго.

Надбягваме се и се гоним,

все още така -

полу-истински,

полу-честни,

двупосочно

и със себе си.

Колко време губят игрите

и колко печелим

от нанесените рани?

Какво ще е

когато победиш?

Защото

аз

се уморих.

Ако не ме разбираш, то е може би, защото често си противореча. Понякога съм дом, друг път не искам да мисля за къщи. Мразя морето, но харесвам лодки, освободени в него, мечтая за пясъци, казват ми да седна, но винаги лягам в тревата, обичам дъждът да е топъл, а чаят студен, не бягам, но все бързам да стигна първа. Или съм подранила, или ужасно закъсняла, няма да се извиня, но пък ти ще си знаеш. Няма да разбереш защо харесвам прахта (а то е просто защото си мисля, че нещо истински стойностно, може да се открие само под нея). Ще избера да усещам аромата на стари (понякога нови) книги, не на безкраен океан. Обичам дървени къщи, геометрични форми, Тиерсен в тях, небе на тавани и да ходя боса. Обичам и в минало, и в бъдеще време.
Това е почти всичко от началото на мен. Просто защото останалото е следствие.

Хищници

Щом първично ще ловуваме, ще наточа нокти, ще ни освободя. В хедонизъм ли ще вярваме? Свободата е висш пилотаж. Други сме на практика, когато никой не гледа, имаме се разделно. Различни сме, но еднакво се връщаме в клетката, на която принадлежим. А тя така ни устройва - и теб, и мен, по равно. Иначе ни няма. ходим по измислена права на времето. Има празнота, запълнена с мир и звуково пространство, докато всичко останало, извън дома е лов и трикове. Хубаво е, даже да сме хищници, перата и крилете ни почиват, едни върху други, не се нападаме, само се топлим в студа. Приемам примитивното.
И това е своего рода имане.

адаптация

към всичките дяволи
и всичките слабости
приспособили сме
себе си
към порочната страна на живота
към тихите трепети

бели лъжи няма
знаеш
всеки знае
но не признава

колко ни струват
щастието и честността
днес
двата полюса
на един магнит ли са
откога сме наопаки
питам

Laissez-faire

Искам тонът да е такъв, понякога, да е средиземноморско, бяло-синьо и по-малко носталгично. Искам да бягам от себе си и да се връщам в света, после обратното. Обикаля ми се из различни реалности, гледат ми се полярни нощи, пролетни вишни и няколко пустини. Да се губя в екваториални гори искам и винаги още малко свобода. Но това е проблемът да си laissez-faire - никога не е достатъчно. В друга реалност, индивидуализмът ми, вярвам, процъфтява в няколко географски пояса.

А така?

толкова ми е присъщо
да бъда човек
и всичко грозно
да отключвам
само ме помоли
и мога да съм слаба
мога да се огъвам
във всички посоки
обратно на егото си
а после мога да искам
всичко което изобщо можеш да имаш
и мислиш, че не можеш да дадеш
ужасна съм, знам
не съм се примирила с едно -
че за теб дори
не мога да бъда перфектна
и бягам бягам бягам
от отговорността
да ти призная
че всъщност съм това
което съм
и даже ти
не ме променяш
ще ме обичаш ли така?

за цялото време

видяла съм може би
повече отколкото исках да видя
чула съм май
повече отколкото мога да възприема
разбрала съм
повече отколкото мога да побера
и да се запазя цяла
затова
може би
ще можеш да ме обичаш
и такава
тиха
скрита
разпиляна 

soldier's heart

имам медицинско
да докажа
че кръвта не е студена
най-накрая
желязна съм
отвън
лава
отвътре
никой не знае
мълчи си

not a girl's best friend

Майка му и зависимост. Всеки път, когато си разиграя сценарий, се случва. Или аз съм станала твърде добра в разучаването на хората, или някои неща, са праволинейни в този живот - по програма и без отклонения. Като например аксиомата, че нещастието е правопропорционално на квадратните метри. Вярвай ми, вярвай ми, вярвай ми и го подложи на проверка. Пак ще ми вярваш. Убедила съм се вече, че трудно се бяга от съдбата, а още по-трудно от направените грешки. Понеже в живота не всичко се поправя и в тунелите, не винаги има светлини. Понякога просто продължаваш да си нещастен блестейки. Всеки сам избира, ще кажеш.. все пак, жалко е.

Варианти

Има моменти, които знаеш, че ще запомниш, още докато се случват. Разни малки промеждутъци от време, без компания и без звук. Още от сега мога да кажа, че само за тях бих си мислила, докато умирам. Нищо стойностно или велико. Понеже хората сме просто устроени отвън и отвътре, живеещи в сложна права на времето.
Ако имах свободата, щях да живея за такива моменти. Щях съм писател, художник или друг мечтател, все едно. Може би, само тогава, бих живяла край морето. Бих пушила повече от комините (те нищо не представляват), но бих поемала същото количество дъждовна вода всяка пролет. Щях да имам място с веранда, където костите ми, остарявайки, биха запомнили формите. Както и цялото време на света за черно-бели филми, цветни картини, дебели романи и най-малко няколко вида кафе. Времето би било достатъчно само в дом с цвят на тъмен орех и звук на часовникови стрелки.
Свободата се оказва най-скъпото удоволствие. Иска ми се някой да я посочи като възможност, като реална опция за бъдеще. Мисля си, всеки има алтернативна представа за един различен живот, заровена дълбоко в съзнанието, прикована към идеята за лудост. Да си позволиш да си свободен..
не е като да не обичаш избора си. Просто опция, дишаш спокойно, щом знаеш, че е там.

Патетично - не можеш да задържиш нещо, което никога си нямал (дори и емоция да е), не може. А това е ок, стига ти да си ок със себе си и нещата, които ти се случват. Ако има промяна, която е наложителна, това е да се учим да ни е удобно, да не бутаме нахално съдбата, но да правим всичко по силите си, ако всъщност не усещаме нещата на мястото им. Останалото е време.

une âme

някъде по пътя сме изгубили

и следите
и спомените
и емоцията
страх ни е
от всичко ново и различно
от скокове без предпазни мрежи
така ли сме пораснали?
не-потръпващи
стабилни
педантични
ранени от миналото
кожата ни
станала е груба
ако това е промяната
към по-добро
искам
да съм цялата
душа
искам да съм
лоша

Септември миналата година

момичето с лилавите велурени ботуши
и дълги пръсти
прокарали си път
през коса с цвят на кестени
обмисляща
отнесена...

момичето
изпращащо дългоочаквани писма
с дъх на сандалово дърво
нанизали годините
и всичките им разкази
описани с мастило
и разлял се восък върху тях

стъпките
преминали по едни и същи улици
прегръдките
до-утре-в-толкова-часа-и-тук
момичето, чийто поглед търсех
всеки 15-ти
този месец
и всички останали месеци
на все един и същи ъгъл

не знаех
че ще остане
като никой друг ще спре
и няма да си тръгне
не искам да лъжа
не зная
какво да кажа
на приятел
на сбогуване

думи

думите
те
виза
и преграда
обич
към трите времена
към цялата истина
на очите и сърцето
чисти бяха
днес са
омерзени
омърсени
безлични
протрити
от всеобщо
ползване
потъпкани са
прибрала съм ги
за специални случаи
и хора
прибирай ги
и ти

за състезанията

Тръгнали сме да се състезаваме, всички, обърнали сме се с вътрешностите навън, грозни сме станали, надбягваме се там, където трасе няма. В малкото време, което имаме, позволяваш ли си да си различен от себе си? Всичко ли е в името на трофеите? Закачи го на стената и го подминавай всеки ден.
Понеже всичко статично и безчувствено събира прах по рафтовете на миналото. Щом се гордееш с нещо, само когато има кой да го посочи, осмислил ли си го и то осмисля ли теб?
Уча се от грешките на другите, не само от себе си. Лесно откроявам падението в успехите, защото никога не знаеш какво губиш, когато печелиш и... нали. Така силно се надявам, че не сме само това, че може би сме по-добри.
В състезанията с всички в този свят, бих искала да финиширам последна.