сряда, януари 30, 2013

Sticky and sweet

Не съм се научила как да не съм ти,
да не лепнат пръстите ми
след теб,
да не се състезавам,
не мога.
Да не съм изморена
от словесни капани
и неизвоювани среднощни победи,
не искам.
Тежки времена са за мечтатели,
казват,
тежки са, но за обичащи -
бих отговорила.
В спокойствие
(без теб)
не мога.


неделя, януари 27, 2013

Референдум и разни други катастрофи

  Предупреждавам, че ще омърся блога с политика, съжалявам.

  Дискусията в България явно е доста оживена и всеки има различно мнение(огромен процент неизразено) по въпроса. Интересното обаче е, как това мнение се формира. Хора, излезли от общество, което плюе по улиците, псува в задръствания, хвърля ееей онази торбичка там, дето е увиснала на клона на дървото срещу терасата ти, работи за заплата, която покрива само един наем (съответно и не протестира... освен на маса, там е друго нещо) и дава пари на КАТ, щото разбираш ли, подкупът е по-лесен. Откъде идва мнението?
  Едно от основните изисквания за демократичен процес е възможността и респективно - желанието за информираност преди какъвто и да е вид избори. Защо никой не се интересува от основата на нещата? За да направят хората информиран и правилен избор, те трябва да могат да разберат цената за постигане, резултатите и последиците от взетото решение. Вместо това, в България има единствено и само процес на агитация, в полза на едни или други партии. Не виждам как повече от половината хора, които познавам, ще ми дадат разумен отговор, независимо, дали той би започнал със "за" или "против". Не е защото не познавам умни хора.
  Първо: Просто поради (сега не ми се обиждайте, но...) тази изостаналост на мислене в държавата, която е характерна за едно 70% от народа.
  Второ: Спорете колкото си искате, че демокрацията е Великата Демокрация. Че народът гласува. Ми не. Изкриви се във времето, а в България - никога не е настъпвала. Живее се в псевдо-демокрация, обществена тайна е и никой не възнамерява да промени този факт. Знаете, че мнението ви не променя нищо и все пак гласувате, вместо да бойкотирате. Чия е грешката?
  Трето: Референдуми не се правят за такива въпроси. За някои неща се изискват квалифицирани решения. Искат се информация и знания, за които си има експерти. Хората не са длъжни да знаят АЕЦ с какво ще работи, дали ще бъде част от проект за устойчиво развитие или замърсяване на природни компоненти.
Защо търсите референдум за това? Защо не направят референдум относно социалната политика, например?
Хората в България трябва да се научат да подкрепят собствените си интереси, а не партии. Трябва да разберат, че докато виждат грешното и продължават да го правят, нещата все остават същите. Проблемът не можел да се реши със същото мислене, с което е създаден... а проблемът е държавата.
Хората трябва да се учат.
И тогава да се считат за граждани. Понеже чак на края на веригата стои гласуването.

Cherry Blue Skies: шанс

Cherry Blue Skies: шанс: Обичаха се толкова много, че се страхуваха да бъдат заедно, заради малката вероятност да не се получи. Защото, ако толкова голяма любов не можеше, какво оставаше за останалите...

петък, януари 25, 2013

щом казваш

 ще се справим.
прекалено много пъти
 съм чувала тези думи
предизвестие за задънени улици
и не знам ще се справим ли
но още помня
струпани дъждовни облаци
в неделно утро
и пуста площадка
изпращащи и заминаващи
на пристигащи винаги е празно
стоеше до мен и чакаше
докато всички цигари догарят
даже кафето става безвкусно
 щом чакаш
тегне мълчание
никой не знае 
колко причини и думи
скрити са в него
очакването на липсата е единствената агония
която времето не лекува
но щом казваш
щом имам сили още
всеки път да се опитвам да вярвам
ще се справим.

вторник, януари 22, 2013

Можеш да изгубиш или намериш достатъчно много в един малък град. Малък, прашасал, с картонени стени и павета, по които си щастлив само ако си бос, ако е късно лято, часът е повече от неприличен и мирише на липи. Между стените му има място, колкото сърцето ти да поддържа някаква си честота и ти да дишаш, нито повече, нито по-малко.
В един ден пет пъти ме питат къде искам да бъда. Неуместно на мястото си, казвам. Смущават се. Неблагодарна съм сигурно. Защото винаги съм мечтала за целия свят - сама, без багаж, но с камера, улици и после дом. А домът далеч не са дворците, които съм видяла, розовите градини, морето, Темза или Сена, кулите или часовниците, които отмерват живота, не са те. Домът ми е там, където всъщност ще ме видиш благодарна, а може и щастлива, някой ден. С таван до небето, прозорци с дървени капаци, олющена мазилка и няколко локви на пътя. Може рушаща се сграда и задължително паркет. В може би стар град, но единственият, който крие подобни послания за непознати. Място, което търсиш през прозорците на самолети всеки път и дори километри над земята, все ще ти прилича на вкъщи.















                                            снимката своеволно си откраднах от тук

неделя, януари 20, 2013

Преди закуска

само простотата може да показва истинското
всичко друго е излишно
излишно и преднамерено
създадено да ти показва правилата
майната му на правилото
и на препинателните знаци
откога не съм сядала
на мръсен тротоар
и не съм драскала по керемиди
крем-карамелът не е горял
в железни купички
и дъждът не ме валя
боса
простотата ми липсва
мръсотията на детството
и старите ръце, разресващи косата ми
прах не съм вдигала
и някак все ме няма
понеже пътувам в миналото поне веднъж дневно
както Алис вярва в чудеса преди закуска
и се моля това да не е всичко
да седна в средата на поле
поне още веднъж
да прескоча ограда
да дълбая с пръсти пръстта
да бъда дете


събота, януари 19, 2013

Има ли значение колко песни
са ми били посветени и помня
как съм ги слушала в пет сутринта
колко други очи са се вглеждали
с повече от обещания и рози
с доза обич още в началото
продължават и сега
да ме викат
нереципрочно
молят
търсят
а за мен
няма
смисъл
няма
няма

петък, януари 18, 2013

A.R.T.


Националната Галерия. Около петдесет крачки и си в друг свят. Вървиш и стъпките ти отекват заглушени от едно минало, толкова странно(чак нереално), от величие и празнота. Не смееш да дишаш, какво остава за думи... много стени и много високи тавани. Стъпала и Макиавели, плаче ти се, че това е истинско. После заставаш пред Леонардо и без да си кривиш душата, правиш реверанс отвътре, след което ти остава въздух само за "уау".
Не разбирам изкуството, ми казаха днес.
Не разбирам какво има за разбиране в изкуството. Не е математика, няма дефиниции и не е порядък.
Аз в църкви не влизам. И не се моля. Вместо това ходя в галерии и вярвам в изкуството. Вярвам в това, което виждаш и това, което ти действа като наркотик, без да те убива.
Понеже изкуството не се разбира.
Пред него само се прекланяш,
вярваш
и го правиш.

четвъртък, януари 17, 2013

Магистрална отсечка

2 434 километра е дължината на всичките надежди

и онова някой ден, което се спотайва между ключиците

истина е, че това, което ни убива

е всъщност всичко,

което най-силно желаем


Goodnight moon

Пиша и се сещам
за backspace и многоточия -
колко ли думи са били затрити,
безследно заличени от хронологии и разни..
В три сутринта,
на няколко звезди и на опустял път разстояние,
по маршрута от въздишки сме ги губили -
и мислите, и чувствата.
Пиша, трия, пиша по-приемливо
и мразя нормите, трия.
Ако се съобразяваш, не е истинско.
Ако мислиш, преди да говориш,
е евтино и малотрайно...
...и думите си имат срок на годност,
затова директно и без обмисляне -
а ти приемаш
истински.

понеделник, януари 14, 2013

Носталгия.
Това ще пише някъде по гръдния ми кош и ще си лягам на спуснати завеси. Някога. За да не помня какво е било и колко звезди съм броила докато заспивам, не искам. Гони ме носталгия откакто се помня и ако трябва да посоча причина за нещастията си, то ще е тя. Казват, променяли се хората... не знам. Липсите си нося със себе си, те са ми кръста и щастието.
Липсват ми прегръщащи ръце, вечери, осветени от уличните лампи, дим и ягоди, изгреви с дъга и залези със силни питиета. Открих, че много често, това да имаш е обратнопропорционално на това да си щастлив. Защото с всяка изминала минута, съм някъде по-надалеч, по-добре, по-успешна и по-уплашена, искаща все по-малко.
Чудно как най-висока, почти непосилна цена имат простите неща. Не можеш да си позволиш да имаш това, което искаш. Защото всички (може би) живеем с лице към миналото, с малко съжаление и завист към самите себе си. Че някога е било, някога сме изживявали момента, някога сме сънували, това, което няма да се повтори, няма да се върне, няма.
Не е нещастие, не е тъга.
Просто тежка носталгия.

сряда, януари 09, 2013

Къща

някога, някога, някога
ще има ли къща
ще има ли пу за теб
някога
палачинки в неделно утро
и споделена коледна украса
мълчание, когато сееш гръм и мълнии
тишина в прегръдките
и шум в леглото ти
да ти връзвам възли
да развързвам мисли
да поправям чаши
да чупя стереотипи
не съм тази
може би
а може и да съм
дали

понеделник, януари 07, 2013

Чакам пролет

Преди пишех повече. Не защото сега нямам какво да кажа, а може би защото по-малко ми се говори. Защото съм се заслушала в чужди разкази, щастливи приказки и едно не мога отеква в съзнанието ми, eдно безсилие да променя миналото и да се впиша в по-спокойно настояще. Не влагам усилия - влагам всичко в проектите си. 
Когато чертая бъдеще, не мисля за жертвите, не мисля за това не мога и за липсата на ресурси. Изчерпаема съм, но лъжа добре дори себе си - правя всичко цветно, ярко, за да привлече очите и да бягам от тук. 
Гъсениците трябвало да се търпят, казват. Но пеперуди, чакани двадесет години все още спят зимен сън и колкото и да се мъчат да излетят, студът на миналото ги застига, 
чупи крилете
и ме прави една такава зимна,
сиво-бяла,
непишеща
и ничия.

неделя, януари 06, 2013

По-...

от хората
най-лесно се уча
да не правя грешките които всъщност виждам
да не съдя когато не знам
да не искам когато не мога
да мълча когато най-много ми се говори
да си тръгвам когато боли
да не правя грозни компромиси
примери колкото искаш
един след друг ме учат
да съм малко по-честна със себе си
малко по-тиха
по-разумна
по-търпелива
не зная къде съм
но съм с ден по-близо
да бъда по-добра
от тях и
от старото мен

петък, януари 04, 2013

Въпросите

- Знаеш ли, много неща ми е трудно да разбера. - въздъхна тя, взирайки се в разголените клони на дърветата. - Не мога да проумея някакви съвсем дребни детайли, които май са ми изградили живота.
- Какво имаш предвид?
- Ами, да вземем например хората които си тръгват по някое време. Не онези, случайните, а по-скоро истинските. Не разбирам защо понякога дори без да се опитвам, те намират път и ме срещат отново, просто така, за едно здрасти и се разминаваме. Понякога дори свеждам поглед, за да не ме видят. Не че не ги обичам или не ми липсват... по-скоро ме е страх да разбера какви са след мен. - Двете продължаваха да вървят по безкрайна алея, преминавайки неусетно от левия към десния край и обратно, като от време на време вдишваха дълбоко, сякаш да поемат от натежалия морски въздух и да го запазят за по-дълго. Въпросите й напираха да бъдат изказани, нищо, че добре разбираше как липсата на отговори е закономерност. След прекъсване, сякаш за да обмисли, тя продължи - Не разбирам защо просто от нищото, точно както се появяват тези хора, изскачат и спомени, които никога не си знаел, че имаш. Като последните дни на лятото, когато беше на осем или оранжевите залези, прошарени от клоните на есенни дървета през септември. Защо си спомняш как стоеше под нечий прозорец и чакаше някой да ти отключи входната врата? Не е ли безполезно? Защо изживяваш всички тези малки моменти наново, дори да знаеш, че никога не са били и няма да бъдат от решаващо значение в живота ти?
Големите мигове, виж, са друго нещо. Ето, например, първият учебен ден... ама съвсем първият! - Доуточни, спря се до една пейка, отвори съвсем нова кутия цигари, извади две, след което я прибра и ръцете й започнаха да ровят из джобовете за някоя забравена запалка. Намери една, прикри пламъка с ръка, запали цигарата и продължи да говори. - Или пък денят, в който срещна за пръв път този, когото не си и мислила, че ще обичаш. Или още по-добре - първият път, когато разбра, че наистина обичаш.
- Има ли точен момент?
- Има, разбира се. Удря те изведнъж и още преди да се свестиш, знаеш, че е неизбежно. Не можеш просто да поискаш да спреш... Но за друго говорех. Това са големи събития, неща, които ясно си спомняш, защото са сложили един голям X и са маркирали мястото, на което си се спряла в момента. Просто не разбирам как малките спомени и странности си провират път измежду всички тези гигантски събития и преди да се усетиш, си преполовил живота и изпитваш крайна носталгия дори за най-малкото нещо. И си задаваш може би странни въпроси, но не можеш и от тях да избягаш. Започваш състезание с живота, докато не разбереш, че той теб е подгонил. И бягаш възможно най-бързо, и взимаш целия багаж, който можеш да побереш на гърба си, докато не се умориш, не се предадеш и не разбереш, че си останал без нищо. Само по спомени и думи.
А защо са? И това ли е трябвало да бъде изобщо? Не мога да спра да мисля за изборите и смисълът, който им придаваме. И ако можех да контролирам спомените си, не зная дали бих избрала да ги връщам толкова ярки. Защото са лишени от смисъл, но пък препълнени с чувство. Питам се къде съм и защо, толкова.

вторник, януари 01, 2013

2013 е 2012

броиш ли си дните, в които ме няма
слагаш ли край на годините
защото аз не празнувам
и не деля дати
цяло е това което беше и ще е
порови се в спомените
за да откриеш равносметка
къде си ти, когато мен ме няма
разкъсваш ли парчета щастие по дни и повод
пожелаваш ли си нещо
или го постигаш
2013 е 2012
опари ли се и разбра ли
че разликата е в изгубеното време
не си обещавай
промяна