четвъртък, декември 27, 2012

Rehab

Започнала съм да живея с малко, да пътувам с малко и да не изисквам вече. В багажа ми има ключове за поне пет места и телефон, който рядко звъни. Толкова. Дори дрехи не нося със себе си, даже това ми тежи. Мислите ми съвсем не са достигнали правилна локация, а тялото не знае накъде да бяга. Само разбира как иска все повече, нищо, че изхвърля също толкова от живота си. Не знам как стигнах тук. Не е черно, нито сиво, просто е различно. И просто някак не зная мога ли повече и до каква степен съм способна да се променям. Не зная на какво съм готова, даже моралните си прегради разнищвам, за да видя по-добре хоризонта.
Тръгнала съм към вкъщи душевно, тялото май ще последва.

Ride.

вторник, декември 25, 2012

къде са ми връзките?
развързах ги, падам
и не зная къде съм
няма нищо за гледане
не остана нищо за казване
бързам да се открия
да разбера защо
и как се случва всичко
и може би тогава
ще намеря път
към теб

неделя, декември 23, 2012

Щом се умориш

и искаш да се пуснеш
           когато разбереш, че силите не стигат
                         и усетиш чувството на безпомощност
                                       като грях, ти остава само да се бориш.


събота, декември 22, 2012

Без да зная

Когато си огледаш статистиката, виждаш много за себе си или поне това, с което анонимните са те запомнили.  Така става и когато важните разговори започват да се проточват повече от четири часа и две кафета. Удивително е как животът ни води на точното място и при точните хора, когато най-много имаме нужда от тях. Как напълно непознат може да те упъти в бъдещето по-добре от всеки друг и как местата, които мразиш, са същите, които те учат да бъдеш по-добър във всичко.
Силно вярвам, че свободата на действие е илюзия на егото.  Просто защото дори правейки това което искаш, действаш под напора на нечие влияние и на собствените си компромиси. Кой щеше да си ако нищо не те направляваше? Как щеше да знаеш, че това е посоката?
Ходя по знаци, които отдавна съм предначертала
без да зная.

четвъртък, декември 20, 2012

ти гониш

понякога е нужно повече от тласък
за да те избута нещо от ръба
да те извади от абстиненцията
и скръбта в която си увит
да те накара да живееш
без зависимост
искам някой ден съвсем честно
да мога да погледна в очите ти
да премахна товара от плещите си
да кажа стига
и този ден дойде

неделя, декември 16, 2012

Омлет

Има един специфичен страх,
когато започнеш да виждаш.
Страх те е да гледаш,
да гледаш и да вярваш,
че можело и иначе,
и без теб може.

А може и никога да не те е имало,
да има безкрайност само в главата ти.
Може ли?

Омлетите ми тези дни
 все стават златни,
цели както никога.
Научих и това,
кога ще се науча
да запазвам цялото
във всичко
без да ме е страх?
Все чупя.

събота, декември 15, 2012

Пътувам

Гложди ме мисълта за пропускането. И може би желанието ми да видя всичко, убива възможностите ми да създам каквото и да било. Нищо, че и това не знам. Не знам какво точно целя да създам, понеже все съм липсваща. В градовете от миналото си, в живота на хората, дори в някои моменти, в които всъщност присъствам - пак ме няма. Научих този номер от малка и го прилагам успешно повече от двайсет години. Разтягам се между спокойствието, което умората ми изисква и неизживяното, което все още ме привлича. Искам да си намеря мястото, а знам, че не желая да пускам котва. Искам и Нова Зеландия в зимно утро, и Лондон в следобеден дъжд. Може Рио по залез, Ню Йорк посред нощ или Париж пред разсъмване. Страх ме е, че не обичам достатъчно пътя, който съм си избрала. Или може би никога не съм избирала все още. Страх ме е, че никога няма да се установя,
признавам.

четвъртък, декември 13, 2012

по последно новолуние


дяволите по тъмно излизат
да си броят жертвите
еднопосочно обичащи
прегрешили пред себе си
търсещите утеха
във всичко временно
и забранено
бяла котка съм отвън
отвътре черна

вторник, декември 11, 2012

Вечерна критика

Все по-често откривам, че хората обичат да изказват мнението си за всичко, което не би ги засегнало косвено. И като по ирония, точно тогава, считат, че са експерти. Грозно е, толкова е грозно... когато не си стъпил в нечии обувки. Докато не ги разходиш и не изрисуваш с тях успоредни прави върху картата на някой град, после перпендикуляр до кръв. До болката, докарала го до безизходност, до стените, които някак си разбива. 
После спираш и разбираш, че грешиш.
Критици винаги ще има.
Само не ги слушайте.


понеделник, декември 10, 2012

Feeling the blues, that's all.

Имам стая на последния етаж. Цялата в лилаво и дантелени завеси, през които лятното слънце рисува. По килима ми още се виждат петна от маслени бои и червен лак за нокти, които така и не изтрих. Имам тераса с гледка към детска градина, от която още в осем се разнасят викове и събуждат задомените гълъби на покрива. И море има, нищо, че не го обичам и го виждам рядко, има го - десет минути и съм там. Когато ме обземе страх или просто безсъние в пет сутринта, сядам на пода в кухнята с огромна чаша кафе и слушам стрелките на часовника. Изгасят и последните улични лампи, а сивото небе все още се извалява над тихия град. Семейството ми непробудно спи...
Имам всичко.
У дома.

неделя, декември 09, 2012

Жената днес

Не трябва, не трябва, не трябва
жената да се примирява с нещо по-малко от всичко.
С мъже, които не отварят вратите
и носят диаманти, вместо цветя,
забравят дати и не гледат в очите.
Една жена не трябва да е празна,
да говори много, искайки внимание,
да се моли и да гони,
не е истинска така.
Не трябва да е без задръжки,
без такт и умисъл,
Грейс и Одри се засрамват
от това, което виждам.
Научи се да кръстосваш крака
и да си плащаш таксито
до вкъщи.

сряда, декември 05, 2012

няма как да знаеш
в кой ъгъл на нечии мисли се намираш
но в моите си
и шоколадът, и солта
красивото и грозното
на една и съща страна
точката и многоточието
на недовършена история
и кръстът, и живата вода
опитоменото и дивото
розата в градините на  Queen Mary
лисицата за принца
още те има
в мислите
и...

вторник, декември 04, 2012

цъфтях

бих искала да видиш
как се старая да съм друга
да бъда по-добър човек
малко по малко
изтъкавам се от промени
по-различна съм от вчера
опитвам да не робувам на себе си
на първичните инстинкти
на страховете си
на неразривната зависимост
към това което беше
нищо. минало свършено.
прежда не остана
от толкова създаване
на нещо нереално
не съм аз
ако нямам
тъмна страна
не съм добра
сама

събота, декември 01, 2012

Не искам да виждам

  Има няколко неща, които тайно зная, че сърцето ми няма да издържи, още по-малко пък да приеме. Наясно съм, че ще се срина, щом видя много по-малко страшни неща, от тези, които съм виждала. Обръщайки се назад, си мисля в какъв противовес на логиката съм изпаднала, за да се страхувам от загубата на това, което съм нямала.
  Спомням си опустял нощен плаж през лятото, когато с плач търсех нещо, носещо далеч по-скъп спомен от цената си. Да търсиш в тъмното с часове е сигурен знак за това, че не искаш да приемеш реалността. Във всеки един смисъл. Казват, че колкото повече се опитваш да опазиш всичко, което обичаш, толкова по-бързо и лесно ще изчезне.
  Пример съм за намирания и загуби, за това как от страх, удавяш всеки шанс за пълнота на щастието.
Страх ме е по малко да гледам, да вярвам, да се моля, да спра да се надявам,
страх ме е, че всичко, което видях да се изплъзва от ръцете ми
и ще видя как изчезва напълно,
може би е истина.
броя си и черните дни
без.теб.

петък, ноември 30, 2012

познаваш ме

когато знаеш, че
най-хубавият подарък за Коледа
е цяла дискография
Армстронг и приятели
черно-бели филми
хубаво чилийско вино
и лежерност до безкрай
знаете как има удоволствие
което трудно се описва
гласът му е
маслото
по меда

понеделник, ноември 26, 2012

Време разделно

Прекарвам вечерите си лежерно, с много glühwein и светлини над Темза. Мисля си, само тук можеш да имаш всичко, което поискаш, всичко нужно, за да се наживееш. Друг е въпросът, че не може да бъде съвкупност в живота...
време разделно е и утре ще губя, за да печеля.
Не може наведнъж, твърде много ендорфин ще отделя, това ли е логиката на съдбата?
Намира баланса, докато ме сблъсква с познатия ягодов дим и виното, нагарчащо по устните, по пътя за вкъщи. Дава ми непрекъсната липса на това, което някога зарових.
Няма кой да ми влива отровата, пълното щастие,
тя ме спасяваше, а сега освобождавам нагоните,
задоволявам всичките си нужди разделно.

събота, ноември 24, 2012

Waking up in Wonderland

Лесно си правя самоанализ, само  не мога да променям резултатите. Знаете ли, че думите на Tolkien са самата истина - not all those who wаnder are lost. Познавам се от упорството до двумилиметровия белег на дясното си коляно.

За добро или лошо все съм така:



Как се лекува отнесеност?

вторник, ноември 20, 2012

Бохем

Ако не исках да променям света, просто нямаше да ми пука за него. Бих пътувала до безкрайност, даже из пустините, не бих имала нищо. Мога да живея с един куфар емоционален и материален багаж, нищо повече. Щях да възприемам света, без да се опитвам да го разбера, щях да бъда просто наблюдател на великото. Толкова много гледки има за съзерцаване, нищо за правене, пясък за отъпкване, изгреви за посрещане, слънце, което да пари по кожата, вятър, който да минава през пръстите. Избрах си действието, обаче. И понякога изпитвам истинско съжаление, че в живота си, толкова много вършим, докато може би, неосъзнато, всичко пропускаме.
Кое е по-смислено - да живееш в безделие или да забождаш с карфиците цели?
Все съм в двете крайности, така и не намерих баланса. Балансът ме изважда от равновесие. По средата на пътя - не мога.

събота, ноември 17, 2012

не знаят

има хора, които ти знаят всичките белези
в новооткритите рани се ровят
после бързат да ги превържат
да не те боли
молят се с теб
сливат кръвта си
с твоята кръв
има такива
но са един-двама
а другите нищо не знаят
не трябва
изграждаш Берлинска стена
между теб и тях
където светът ти изглежда утопия
в очите им
а зад бетона
лъжа

сряда, ноември 14, 2012

Само това ми липсва

От детството ясно си спомням много неща, но най-често се сещам за дядо. ''Не се обичахме''... по-скоро все се сдърпвахме за нещо, обикновено беше кой какво ще гледа. Анимациите надделяваха с много рев и тръшкане, разбира се. Какво би казал за човека, в когото се превърнах сега? Гледам същите новини, които обичаше да гледа и следя политиката, пия вино от гроздето, което той отглеждаше, най-сигурна се чувствам в къщата, която той е строил някога. Навивам често неговия джобен часовник, за да ме приспива, както той някога правеше. Единственото нещо, което поисках да взема от детството си. Тежък, с верижка и гравирани вълци в гора. Стар е колкото целия ми свят. Цяла една ера от живота ми започва и свършва между ритмично движещите се стрелки.
Малко са нещата, от които ми се плаче. Но мисълта, че може би, след всичките невинни, детски грешки, не знаеше колко го обичах, е една от тях.Защото дядовците са като бащите, просто деца на по-друго време и хора, които нямат нуждата да разкриват чувствата си. И до последно не знаеш какво изпитват... докато не те погледнат и не сложат тежката си ръка на малкото ти рамо, докато не кажат, че всичко
ще бъде наред.

понеделник, ноември 12, 2012

винаги съм се чудела
дали съм те измислила
или си наистина
така огледален образ
на мен самата
също толкова непохватно обичаш
и с очите
и с ръцете
и въздишките
които разпиляваш
и същата енергия си
беше
интуицията ми цялата
оплела се е в теб
комфортно спи
под приглушената светлина
на нещо отдавна залязло
живее в теб и
разумът й не побира
как все си тук
дори когато те няма

събота, ноември 10, 2012

Ноември

Има нещо различно в средата на ноември. Когато небето си изплаква очите върху голите клони на дърветата, когато листата целуват бавно земята и времето спира в късен следобед. Ноември е дим от комините, ауспуси и кестени. Разходките никога не стигат, просто искаш да свързваш с тънки червени конци краищата на един безкраен град, в който хората се губят, незначими в сиво-жълтия фон на света. Прозорците светят през дантелени завеси, свещи се палят, пух се разстила, а на масата касис и чай. 
Висока влажност на въздуха, сух и топъл дом, дъжд из ведро...
Най-моят месец е, през ноември съм аз.

сряда, ноември 07, 2012

Какво ти казват?

Не разбирам защо на хората им е толкова лесно да изричат всички важни думи. Как се казва всичко, независимо след месец, два или след няколко години?
Не е ли по-лесно да дадеш каквото имаш, да взимаш нужното, да си цял в нечия друга кожа, напълно нямо. Неми са ми спомените, не казвам хубавите - само такива имам, дори и онези, от които физически ме заболява. Не знам как да изговоря това, което чувствам, не съжалявам, че не съм го казвала... нищо не пропуснах да ти кажа. Просто защото колкото и чужди изречения да чуваш, от онези баналните и протъркани по множество сърца, преди да стигнат твоето, не значат нищо. Нула са, защото са повтаряни до абсолютната безкрайност. Обменната валута на истинското не са думите.
А мълчанието, виж, е друго нещо.

неделя, ноември 04, 2012

(#просто да знам)

''Каза ми, че вярва, че само на теб може да повери живота си. Това, което искам да разбереш е, че понякога най-важните неща остават неизказани, дори прикрити, под един небрежен разговор или отдавна удавена връзка. Това не значи, че ги няма и рано или късно, бедствията ги изваждат на повърхността.''

                                              Нямам чувството, че съм направила нещо, за да събудя подобно отношение. Но знам, че е вярно.
Още повече знам, че повече от всякога имам нужда от бедствие...

(#чесъмнужна)

петък, ноември 02, 2012

Inside my box

Аз съм от тези, които мислят в кутийката. Навън не мога и не искам.
Законите ме карат да се чувствам комфортно, давам сто процента, никога +1.
Нямам +1, защо да спазвам правилото?
 Кутията ми, затова пък е просторна.
Безкрайност съм, сама се разтягам до собствените си разбирания за предел. Плаша се понякога как се научих да създавам ефекта на доминото и въпреки това, да запазя честността. Как думите изречени вчера, контролират нечии неосъзнати мисли днес.
Глупаво е да не се възползваш от шансовете, които тактиката ти предоставя, щом действаш сякаш стъпваш върху шахматна дъска - мислиш с два хода напред. Всяко действие е във война с логиката, когато не подлежи на пространствен и времеви анализ, така си мисля.

 Ненормалното е разтегливо и замъглено понятие, доказвам си го всеки ден.

сряда, октомври 31, 2012

Physical Liaison



за това което пропускаш да предложиш
плащаш
със съжаление
и промяна
а тя е бумеранг
в порочен кръг на нещо
никога откривано
но отдавна изгубено
ако можех да намеря
синоним на константа
щеше да си
ти

вторник, октомври 30, 2012

старите рани

Пита ме дали някога отминава. Учиш се да живееш с отворени рани, казвам. Големите дори не зарастват, сам си слагаш солта.
Коя съм аз, за да преподавам подобни уроци? Сама не запомних нищо от своя и никакви оценки, никакви грешки не ме спряха да се състезавам със себе си. Падам хиляди пъти, толкова рани, от едно и също състезание. Прощавам(си). Ставам, бягам отново.
Финална линия няма,
само лента, с която да върна назад
стари охлузвания в бъдеще време.

събота, октомври 27, 2012

когато написани думи
жегват повече
от някога изричани
и моите не значат нищо вече
когато извинения не ме лекуват
и всички оставени рани
се разширяват
а не зарастват
конвулсиите на сърцето ми
са само симптом
от нелечима болест

искам да те спра
лекарство
няма
няма

петък, октомври 26, 2012

Лесният начин

Най-голямата критика на родителите ми - правя нещата все по трудния начин.
Пътища колкото искаш.
Има едни думи, които често ми отекват в съзнанието с цел да се успокоя: "Всичко това, ще има ли значение след година?''. Като си го кажеш олеква. Поне при нормалните(?) хора, но не и за мен. Не защото възприемам всичко тежко, а по-скоро, защото не мога да деля ситуациите и решенията в живота си на значими и незначими. Нито пък се научих да следвам пътя на логиката и улеснението. Укорявам сама себе си понякога, но остана безрезултатно.
После в съзнанието ми се намества мисълта, че ако можех да дам резюме за всичко, което съм научила досега, то би било, че лесният път далеч не е правилният за мен.
 Независимо дали просто късметът ти се усмихва или винаги получаваш всичко, което поискаш - не си струва. Ако има два варианта, с един и същи изход накрая, винаги избирам по-трудния. И знам, че можех да стигна до мястото, където съм сега, с далеч по-малко усилия и плач, нещо за което продължават да ме критикуват.
Но знам също, че човекът, който би достигнал по-лесно, всъщност нямаше да съм аз. Щеше да е кух и кристален образ на нещо обезсмислено и никога ненаранено.
Така разбирам, че заслужавам всичко, което съм постигнала и имам. Не, че съм на Еверест, но може някой ден и там да бъда.
Знам само, че ще избера по-дългия маршрут.

четвъртък, октомври 25, 2012

Нежности привечер

Стъпките й отекваха през пустите тунели на метрото. Твърде много погледи беше насъбрала докато успее да се скрие от тълпата пред входа. Светлините се отразяваха в малките, цветни, керамични плочици по извитите стени, в далечината се чуваше китарата на поредния музикант под земята. Тя реши да забави крачка, за да чуе всичко, нищо че ставаше все по-студено. Вятърът там е като отдавна чакана прегръдка - пронизващ тялото, но галещ миглите и сетивата. Обичаше да го усеща всяка вечер, дори когато бонбонените й обувки припомняха на стъпалата й колко дълъг ден е имала. А и нямаше за кого да бърза, в старата къща беше студено. Усмихна се на човека с китарата и продължи напред...
Помисли си, че на него му е също толкова самотно, за да е там и да пее на притъпените чувства на непознатите. И нямаше значение дали го чуват. Защото в крайна сметка, всичките си песни посвещаваме на някого. Дори и него да го няма, за да ги превърне в смисъл и целувки. 


неделя, октомври 21, 2012

не разбирам себе си,
но ми е толкова лесно да наблюдавам другите
детектор съм станала
за отминали животи
кой ще оспори,
че анархията е просто
акумулирали норми в инверсия
и че резистентността на чувствата
идва от техен излишък в минало време
задават ми въпроси
когато вече зная моите,
последвали от даден отговор преди това
разчитам лъжата
точно когато
най-много искам да й повярвам
три крачки напред съм
разбирам
всичко
само
не
и
себе си.

петък, октомври 19, 2012

Декември отново наближава

Спомням си дългите, студени зими, когато бях едва на десет(може и по-малко) и всеки декември се качвах в една и съща сиво-синя кола, която потегляше на запад. Обикновено тръгвахме в пет или шест сутринта - нещо което продължавам да обичам да правя, въпреки да е лишено от всякаква логика за нормалните хора. Пътят беше заледен в повечето участъци, а снегът отстрани пречеше да виждам по-далеч от няколко метра. Винаги бях на задната седалка, завита с поне три палта и в опитите си да не ми прилошее за Н-ти път, измислях различни игри. Най-често просто дъхът ми срещаше замръзналото стъкло, а после с пръсти рисувах усмивки. Леля ми винаги се настаняваше отпред, като през по-малко от час белеше мандарини и се обръщаше, за да ми подаде една. Казваше, че не може да пътуваш без храна и после сменяше песните според това дали помни текста, понеже обичаше да пее по време на път.  Броях всяка оставаща минута, докато пристигнем(както, впрочем, досега правя) и си представях какво би било да посетя всички градове, покрай които минаваме.
Спомените ми от тези зимни начала са бели и топли. Още тогава си мислех, как след години това ще е едно от нещата, за които ще се сещам, когато декември наближава.
Ами, ето че идва. Още месец и е поредната зима, която обаче със всяка изминала година ми напомня все по-малко за детството и замръзналия път. Днес не мога да си позволя подобно пътешествие, поради безкрайната липса на време, нито ще чакам подаръци за Коледа или ще видя снежна зима. От онази, с двуметровите преспи и мирисът на боров мед.
Не ме мразете, но порастването се оказа неприятно.

вторник, октомври 16, 2012

Би било хубаво, но...

трудно ми е да дам шанс на нещо фалшиво
нещо насила...
трудно е да заобичам всичко което имам
а в това било щастието казват
дали?
защо си мисля
че е истинско само когато
всяко неудобно мълчание помежду ни
се запълва с мисли за другия
а не е празно и кухо
когато прегръдките са далеч по-сладки
от всички целувки
раздадени под завивките
и ръцете си пасват
повече от телата
и очите говорят по-смислено
когато коленете омекват наистина
и пръсти изтръпват
всеки нерв ми казва че ми е студено
не съм безчувствена към песните
знам какво ще се превърне в спомен
още докато го правим
тогава е друго
(беше)
а сега
теб
не мога
не мога
да те обичам
...а така ми се иска.

понеделник, октомври 15, 2012

I'm a sinner


Обичам всеки свой избор,
но всеки избор е грешка.
Просто малкият роб на голямото ми его се обажда. Съгрешил е пред закони, които сама съм му създала. И без значение жалко ли е или пък възвишено, най-тайните му желания все още разяждат мислите преди съня.
Все още слушам до болка протритите ритми на някои песни и все още забивам карфиците на болезнени спомени в кожата.
Явно не мога да пусна това, което съм нямала, нищо че пред очите си имам повече.
Животът ми се предлага в легла, в различни форми, в чаши за вино, свобода и безкрайни улици, но на мен някак не ми стига.
Зависима съм, имам си други пороци, от които мислите ми така и не избягаха.

събота, октомври 13, 2012

Baker Street

Живея до Baker street.
Това, ако си лондончанин, ще ти се стори странно, дори абсурдно, понеже тук всичко е безбожно скъпо. Около двайсет крачки след метростанцията започват километрични опашки, които ти пречат да видиш какво става няколко метра напред. Всъщност това са чакащите посетители на музей с восъчни фигури. Счита се за атракция, нищо че за мен продължава да е безинтересно. Улицата започва с Pizza Express и продължава в същия дух на ресторанти, заведения за бързо хранене и тук-там някоя банка или аптека. Тук всеки бърза и нищо не е навреме.
Влаковете на метрото са през 2-3 минути, но всички се качват в първия, защото... ами, няма време.
Живея до Baker street. Аз не виждам това място така.
Просто защото слънце има само сутрин, а после малко по малко се струпват дъждовни облаци над покривите и в четири започва да вали. В най-близкия магазин, човекът от охраната ме поздравява на влизане, а като си тръгвам, винаги ми пожелава хубав ден. И наистина го мисли.
Чувам звънеца на училището отсреща на всеки 40 минути и всъщност това е нещото, което най-често ме събужда. Достатъчни са ми 15 минути, за да стигна до Regent's Park, място, което не мисля, че съм способна да опиша. Защото думите спират на входа, пред оградите от ковано желязо.
В малките улички наоколо са скрити антикварни магазини, квартални пъбове, малки салони за красота и книжарници, в които можеш да си купиш старо издание на "Разум и чувства", Джейн Остин за един паунд. Слухът ти долавя и най-нежните тонове на британски акцент, а полъхът от движението на хората, винаги оставя аромат на Ърл Грей след себе си.
Времето не се разделя тук, защото никой не спи. По тъмно те посреща тестостерон изпълнен с рок в себе си... чака някое момиче, заглежда се във всяко идващо такси. Пак тълпа от хора, нищо че отдавна мина полунощ. Вървя боса, защото новите ми обувки не ме обичат, но никой не забелязва това. Можеш да си всеки и всичко...
Биг Бен е просто кула. Мостовете, дворецът, постоянните круизи с корабчета по реката, телефонните кабини... не това е Лондон.
Лондон е следобедните часове, ароматът на кафе и кифлички, десетте различни езика, които ще чуеш в рамките на десет минути.
Влюбвам се в града.
Снимката е от днес, а мястото е Greenwich Park, Южен Лондон.

сряда, октомври 10, 2012

С всичките си сетива


В социалната мрежа е пълно с хора, които отбелязват по разни карти къде са. Винаги съм изпитвала страх да прекъсвам момента, за да записвам, да забождам карфици по карти, да вмятам коментар... винаги съм се страхувала да отместя поглед. Защото си мисля, важно е да потъваш в момента. Да се давиш в него, докато не те задуши с красотата си.
А после пилей думи колкото искаш...
Ще разсипя малко и тук за перфектните мигове.
Небето плачеше над Лондон, както винаги, докато аз го гледах, скрита в сладкарница, където се лееше джаз и горещо кафе по обяд. Сетивата са странно нещо - когато едно проработи, всички други мълчат. Затова и думите бяха заглушени от кадифените стъпки на страхотни костюмирани мъже, блясъкът на витрините, топлината на дървесни цветове, контрастиращи със сивото навън, изписаните с тебешир табели, които се разтичаха.
Съвсем бавно се разнесе аромат на топли кроасани и онези парфюми, които си тръгват заедно с теб на сутринта. Усещаше се полъхът на всяко движение, топлата пара на машините, която обгръщаше въздуха, тежестта на стъпките по дървения под, чуваше се всеки удар на малките лъжички в чашите, топенето на захарта...
Върна се зрението - сваляне на шапки, шлифери, погледи към часовниците, които прецизно отмерваха всяка свободна минута, танц на класическата красота.
После пак пристъпи ароматът, но този на излял се дъжд, когато отворих вратата на излизане. Студът настигна кожата под дрехите, изтръпнах за секунди...
това се помни цял живот.

събота, октомври 06, 2012

Онези години


Мразя тази песен, наистина.
Но ми напомня на онези бонбони със странен вкус на кафе и карамел. На миналото, утаено на дъното на чашите и праха по книжните рафтове... няма го. Избяга с велурените си ботуши, дъждовно-кафявите есени и виенските сладкарници, където тортите винаги имаха прекалено много шоколад и ядки.
От най-лошите си години, това е най-хубавото, което помня.
Колко е жалко, че не можем да се връщаме, ей така, само за мъничко и да усетим аромата на "онова време".
Кое е "онова време" за теб?

просто разказ

Връщам се от парти. Тук тези неща приключват рано, най-късно в три, докато все още можеш да вървиш в почти права линия.
Всичко е различно,да. Изсипва се дъжд, който продължава с часове, а по улиците се разхождат момичета с по-къси поли от онези летните, които носеха преди седмица. Продължава да вали, дори тридесет минути след като чакам пред станцията на метрото, а отвън един бездомен мъж се настанява под навеса на спирката. Минават студенти, остават, за да се запознаят с него(и това е нормално), питат го откъде е, задълбочават разговора си, докато не стане толкова личен, че да не мога да го чуя. Тук много хора всъщност са от улицата и домът им се ограничава до прозорец на някой магазин или пейка на спирката, сякаш ''така е прието''.
Английският алкохол е слаб или аз ставам все по-резистентна към водката с лед... равносметката е три телефонни номера и два интересни разговора, с перспектива за продължение. Но не това е важно.
В равносметката ми има
галантност,
решителност,
внимание,
интерес,
но все пак...
Тръгнах си сравнително рано, защото ме обзе неистово желание за чай, топли чорапи и книга в ръцете посред нощ. Обещала съм си да съм по-благосклонна към интуицията си, тук всички са така, та не можех просто да я пренебрегна..
По пътя назад имаше достатъчно усмивки, за да се прибера доволна от тази вечер. Стаята бързо се стопли, водата завря, а препечените филийки станаха умерено-златни.
Толкова е друго.
Паля кокосова свещ и съм вкъщи.
За пръв път от много време, си върнах осезанието за дом и принадлежност.
И за пръв път в живота си
съм аз.

сряда, октомври 03, 2012

Не съм търпение

Викат ми търпение,
така разбирам, че не ме познават.
Аз не съм нищо по-различно от кълбо нерви, предразсъдъци и припряност. Нищо, че винаги съм искала да съм момиче с кристална кожа и бледи бузи, изтъкана цялата от премереност и такт.
Не съм от момичетата, които си свалят шаловете, когато им е некомфортно и ги пускат в огромна чанта с принт от рози, не съм такава. Не следя часовниците и вечно се долавям да притичвам през метрото, вечно закъснявам. Само с три минути, но е вече късно.
Всичко винаги започнало е без мен.
Очите ми не са в тълпата, нито в пътя, не са обърнати към този свят...
Не съм есенция, по-скоро нотка, послевкус, усетен чак накрая - жасмин или пачули, може чаено дърво. Не съм важна. Маникюрът ми не е в тон, а е винаги розово-червено до бордо. Излющен от собствените ми зъби и нетърпение. Не съм прилична, татуирана съм, придърпвам си полата и обувките ми правят рани. Излизам от чужди легла преди изгрев, без да се сбогувам.
Не съм за пример и не съм търпение.
По това разбирам, че не ме познават.

неделя, септември 30, 2012

Все имам начин да избягам

Спя в kingsize bed, под бели, пухести облаци за завивка, чуждо е, с чужда ръка между бедрата ми. А другата - отляво, настанила се е  върху заетото ми сърце, където всички врати са затворени. Става рано, за да ме прегръща (нещо отдавна търсено, просто не и тук), за да ми каже да се пазя... а аз се крия от всички сладки чувства, поднесени в легло за мен. Крия се когато затворя очи и не му казвам нищо, потъвам в пух и мисли между 3 и 4 по тъмно.
Не мога да се нося по течението, на повърхността на отношенията...
сънувам, че не мога да обичам.

събота, септември 29, 2012

странно е

когато те гледам в огледало
когато имаш чуждо отражение
и пак си ти
малко по-прозрачен
по-обичащ мен
но не си ти
друг е
почти
като теб
правя магии
той прави приказки
и палачинки рано сутрин
не знам кого лъжа
отпечатъка ти или себе си
че те има, даже и в леглото ми
връщам лентата назад само както аз си мога
замествам те с инстанти
можеше да е различно

сряда, септември 26, 2012

Losing grip

Понякога чувствам, че губя захвата си и пускам всичко.
Някак неусетно, без да искам,
като да стоиш в претъпкано метро - все някога залиташ и се пускаш.
Разликата е само, че няма върху кого да падна. И се чудя аз ли съм или е от другите?
И как така изтървам всичко на земята, как се чупи толкова лесно всяка връзка?
Днес бях в обувките на Пепеляшка и честно казано не са удобни.
Днес просто Исках, но Не можех
Мисля си дали съм наследила тази обреченост
и колкото повече разплитам конците,
толкова по-страшно ми става.
Минах през метрото
през сълзи.
Днес ми е тъжно.

понеделник, септември 24, 2012

За машините и хората

Това е нещо като извънредна публикация.
Просто защото не ми се е трупала в мислите и чувствата, не съм искала да пиша, не е като всички други тук. Но ми пука.
Защото мисля, че никой не мисли вече. На въпроса ми "На кого му е нужна машина за рязане?!?" се отговори със "Защо да го правя, като има машина за това?".
Така погледнато - тъпо. Ебати безсмислената публикация, нали...
ами, не. Изливаме си чувствата в есемеси, не ходим, а пътуваме, не пускаме плочите, които заемаха толкова много място, имаме телефони с размера на дланта си, за да честитим. На кого му е притрябвала картичка? Не палим огън, всичко е готово, не режем, защото ни мързи.
По-статични сме от всякога. Заменяме себе си с plastic и wi-fi, просто защото така е по-лесно.
И след като започнеш да прокарваш пръстите си по тънък, черен екран, защото разбираш ли, тъч енд гоу е по-лесно от тайпинг, ставаш зависим. От времето, от новото, от стандартите, от улеснението, което ти се предлага.
Превръщаш се в GPS система за разпознаване на по-лесния начин. Губиш всякаква сетивност за реалността и виртуалното, слагаш знак за равенство, когато такъв няма.
Не разбирам, защо хората обезсмислят себе си. Всъщност вече, мисля си, не разбирам нищо, изобщо.
Може би, защото вярвам, че вкусът идва от чувствата, които влагаш, топлината и уханието от търпението, което даваш и умерената сладост, че не се постига с машини. Считам, че имам време да напиша ''обичам те'' или ''липсваш ми'', без да смятам оставащия брой знаци. И мога да вървя в продължение на час, без да почувствам, че съм пропиляла времето си. Време, което всъщност, не би било по-правилно оползотворено по никакъв друг начин. Просто защото имам цял един живот. И колкото и да се състезавам с него, той винаги ще е пръв на финалната линия.





Живейте по-простичко, моля.

четвъртък, септември 20, 2012

Сняг през есента

вътре се усеща
че снегът навън се трупа в преспи
нищо че сняг няма
така студено е станало напоследък
така претръпнало и сънено
както само една или две други зими през годините
време за преосмисляне, нали?
напоследък все си мисля
колко съм сгрешила
казвайки дори на себе си
че под завивките не искам никой да топли ледените стъпала
време за пренареждане
на приоритети
животът преди другото
без да усетя, че другото е вързано с живота
и нито хилядите чаши чай,
нито тежкият мирис на мандарини
не стоплят така,
както нечии чужди стъпала
върху твоите...
Пренареждам.

неделя, септември 16, 2012

Всеки ден си мисля

Спомням си първия път в който наистина видях побелялата коса на баща си. С очи на изплашена до смърт кошута, гледах втренчено и се опитвах да проумея кога точно мина цялото време.  Време, през което той е бил почвата под краката ми, бетонът на мостовете към бъдещето.
Има нещо странно в кръвната връзка - виждаш възлите, които по-късно се оказват единственото спасително въже, което те издърпва от пропастта след поредната грешка. Идва момент, в който осъзнаваме, че ние, децата, сме ахилесът на родителите си. Че когато се превърнем в нечий дивеч, само те ще ближат раните и ще ни учат да ловуваме.
Затова ако има нещо, което предизвиква най-голямо съжаление у мен, е това, че времето тече за всички. Защото, мисля си, да видиш старостта, застигаща най-скъпото е по-лошо от неговата честа липса в живота ти.


И защото още сме деца за някого, нали...

Am I enough?

Тези дни чувам само "Ти го заслужаваш." и се чудя колко често ми го казват, и колко рядко всъщност вярвам, че заслужавам всичко, което се е случило.
Понякога искам да не мисля. Защото по този път идва отговорността към другите и цялата тежест на едно обещание, което сам стоварваш на рамото си. Обещание да върнеш всички жестове.
Заслужавам ли наистина това,  което имам?
Защото имам много(често без да знам и без да моля). Имам всичко нужно, а аз още търся себе си из чужди улици. Добра ли съм? Къде започна всичко?
Мисля, че си губя границите на "достатъчно", размиват ми се представите дали се справям или не...
Достатъчно добра ли съм, само това искам да знам.

четвъртък, септември 13, 2012

Лондон беше наказание.
Беше суров урок от живота, че не можеш да се криеш вечно - все някога порастваш.
За дни стана различен.
Лондон се бунтува.
Като августовското море, прелива от живот и нетърпение да се покаже на света.
Лондон е различен.
Няма установени стандарти, няма правила, няма срам, няма въпроси. Оставаш сам със себе си и куп от непознати лица, които те пресрещат в някой тунел на метрото. Живее денонощно. Близо два милиона минават под земята, за да достигнат до някъде. Създават шарен свят, в който можеш да си себе си, без да бъдеш осъждан и без да плащаш за чуждото мнение.
Лондон е класика.
От черните таксита, които спират на всеки светофар, до сервитьорите в бели ризи, които ти поднасят затоплени прибори. Куп цветя по улиците, малки бели(понякога червени), стари къщи, с колело отпред и дървен под отвътре. Мирише на чай и дъжд едновременно, толкова хубаво, че не знаеш дали може да бъде истина. Бални зали, а отвън най-красивите смокинги и рокли, за които само слушах като малка.
Всичко е тук.
С малко късмет, от изплашен заек се превръщаш в странна птица, скитаща по улиците с часове.
Лондон приютява.
Всичките ти странности са у дома....
(даже и ако ти не си).













                                                                                         да, виждала съм и това.

понеделник, септември 10, 2012

...better find the way out of your fear

Мразя се, за това, че мисленето извън кутийката някак не ми се получава. Праволинейна съм до мозъка на костите си, до желанието да има само една линия и само едно метро. А може и до спазването на всички биологични, социални, правни закони - на всичко. Тези дни се поправям, излизам от кашона, пристъпвам си границите и честно казано, е по-трудно от всякога. Не безнадежността е опасна - опасни са кутиите и страхът да разкъсаш стените. Вкоренен ми е в мислите, станал на вяра, завързал очите, ръцете и думите. Страхът (ме)се събаря (надявам се).

неделя, септември 09, 2012

No connection

проба-грешка
проба-грешка
така ставало в любовта
ми казват
така да ме е страх от грешките
във всичко
да продължа ли
да опитвам
да опипвам
почвата под краката си
ръцете по тялото си
или да го пусна по течението
без координати
без обратна връзка?

петък, септември 07, 2012

Вече знам

разбрах че важните неща не се усещат
за разлика от дребните решения,
тези с куфарите са неизбежни
нямат връщане назад
и ръцете ми са лед даже нависоко
и сърцето не издържа с всичкото това издигане и приземяване
облаците над Лондон са по-меки от всякога
по-бонбонени от захарен памук
къде ми свършва пътят
и започва летенето
още търся отговори
и причини
да си вярвам

вторник, септември 04, 2012

Relief

колко олеква
когато наистина виждаш
че вината не е в теб
че е нямало по-добро решение
от това да заобиколиш
да се откажеш
от това да бъдеш
само спомен от горещо лято
лъжа
неискрено "обичам"
или моментно щастие
когато бягаш
от своеволията на сърцето
и нечия промяна
стане твое спасение


понеделник, септември 03, 2012

Днес ми се мълчи



заради разделите
които животът предлага
без право на отказ
заради това
че колкото и причини да има
в това да срещнеш някого
стига само една
за да напуснеш
насилствено
и с плач
не мога
не мога

не мога
да изгубя
единствения си
приятел-семейство
не мога
и не зная как да се сбогувам
мълчи ми се...

днес ми се мълчи.

събота, септември 01, 2012

Печена тиква

Мирише вече на септември, както си му е редът. Пече се тиква с черно-златиста кора и разтичащ се мед по нея. Гледката през прозореца ми става все по-жълта, а утрините без завивка не се понасят лесно. Типичен септември за мен, моля.
Типично за него, всичко започва от начало. Лятото изтрива с гумата си всичките тежести отлежали в мислите ми, тръгва си с тях и оставя прашни стаи с бели стени след себе си. Септември започва като всичките си копия през отминалите няколко години - ново място, нов живот, нова бледа кожа, под която ще се скрия. Този е лек - като сега-изплакано-небе, зелени листа по затоплен асфалт, тъмна бира в Лондон.
Стягам куфар отново. Сега нямам нищо за прибиране(каква жена съм аз?), всъщност нищо не ми трябва, какво да поместя в "голям салонен куфар и ръчен багаж 55х40х20"? Очевидно животът ми не се побира там, просто защото го няма.
Нямам на кого, но се моля този път, този само.. и това е. Искам този септември да е последна есен на пренасяне от живот на живот. Събирам парчета от себе си в куфара, празен е, само с бои и брокат за мечти. Платно за проекти на последното ново начало...
Есен е,
поместих си мислите в куфара.


петък, август 31, 2012

Изпускам края

  Съществува сбор от въпроси, които имат сякаш таймер и застигне ли ги времето, те неизбежно избухват пред очите ни.
  Казах ли повече отколкото трябваше?
Избрах ли правилния път?
Когато се събудя утре, ще виждам ли по същия начин?
Колко всъщност е много?
Чаках ли твърде дълго?
Изгубих ли шанса си?
  Рано или късно, всичко приключва. Идва нова глава, глава в която някак неуместно биха се поместили всички вехтории от килера на миналото. А после още една и още една...
  Падат в заешката дупка. И доколкото съм се учила от живота си досега, нямаш шанс да получиш обратно това, което захватът ти изпуска там. Хора, картини, чувства, места... всичко сякаш се изплъзва през ръцете ти преди още да усетиш сладостта му.
  Чух веднъж от някого, че трябва да се научим да спираме още докато сме най-щастливи. Че граници трябва да има. Защото колкото и да заобикаляме дупката, идва момент, в който ръцете са изморени. Момент, в който просто не можеш да държиш повече и се налага да пуснеш, да се освободиш от всичко. Това ли е моментът, в който порастваш?
  Защото после, надявам се, има нова глава и други истини, още ги чакам. Очаквам нещо, което остава.
  Мисля си, ако имаш късмет, ще усетиш нечие рамо до твоето. Този път навреме. Едва ли завинаги... но за миг, може би, ще повярваш в щастливия край, а може и в приказки.

понеделник, август 27, 2012

Не усетих

Небето пожълтя.
Жълто, като в есенните следобеди, когато монотонността ти лъкатуши из локвите и не искаш да се прибираш. Подранил сезон, обичан, но както всичко точно сега, просто не е точно. Кога ли му е времето изобщо?
Още усещам грапава кожа на остарели ръце по дланите си, очи пълни с капки и време, което прикрива тъгата, но показва умората в нейния пик.
После малко тишина и притъмняло небе...

- Ще се върна, ще се видим, не се притеснявай. Недей така...
- Кога? След много години. Тогава е късно, но той така си тече животът. Така е нормално, просто не усетих как минава времето.


Излъгах. Някой винаги лъже, за да бъде опора.
И все пак на тръгване си помислих, че никога нищо не е навреме - една от истините, които се забиват в гърба ти, на половината път на живота. И лястовиците рано отлитат, и есента идва неусетно, и раздялата завинаги е някак неуместна, затова просто мълчиш и чакаш.
Да свикнеш с есента.

четвъртък, август 23, 2012

Турболенция

На полет разстояние съм от това да хвана мечтите си за опашката. Отдавна броя дните до нещо, което дори не зная дали искам да се случи. Бъдещето е като ожулено коляно - не боли толкова, докато не го срещнеш с някоя стена. А всъщност и тогава не боли, просто се сещаш, че го има наистина.
М. каза, че просто съм включила на режим safe mode и малко ме успокои с намирането на причини(за пълната безчувственост, която ме обзе), които сама трудно бих открила. Но режимът ми е по-скоро летаргия. Дните ми минават в спомени за липите преди повече от година и черното небе на София, за нощи, през които не спах и утрини, които продължаваха с дрехите от вчера. Още нещо, което не исках. Защото и то се утаява на дъното, заклеймено с печата на минало-отдавна-приключило.
Колко болка може да побере удоволствието?
И колко страх може да се събере в привидно сигурния път?
Винаги съм успявала да си представя какво ще стане. Този път обаче е различно.
И ме е страх,
(от това, че нямам право да се страхувам)
че стигнах там, където исках да бъда -
в точката, където спирам да мисля.
Без задръжки.
И не мога да се върна назад.
Крилата обременяват. Точка.

вторник, август 21, 2012

Музата ми се губи

Докато принцесите си чакат принцовете-писатели, серенадите и многото цветя в един специален ден... всъщност се надяват да се превърнат в музи.
Междувременно думите ми са застопорени,
мислите ми са пресъхнали
и съм се превърнала в два камъка-прегради,
между които Одри Хепбърн си пали цигара
и прави черно-белия екран свое притежание.
Кой е по-влюбен - тя в киното
или киното в нея?
Кой за кого диша и твори?
Аз не искам да съм муза,
искам муза за себе си.

събота, август 18, 2012

мост на доверието

Мисля си, не можеш да научиш този, който упорито следва само своето. Нито ще успееш да промениш това, което е пуснало дълбоки корени в нечия душа.
Същият този някой, никога не би разбрал, нито би взел частица от опита ти.
Всичките въпроси - право в лицето ми, забиват парче по парче разпилени съмнения.
Проверката е висша форма на доверието - повтарят ми.
И докато нечие доверие в мен се гради, моето малко по малко
рухва.


петък, август 10, 2012

Къде греша?

Събуждам се в два.
После в четири, после в седем...
не мога.
Не мога да разпозная и образа в огледалото. Искам да се изследвам цялата, защото това не съм аз.
Нито една струна напрежение не съм обтегнала, нито по една греда не ходя, но вися с главата надолу в живота си... къде съм?
Търся локализация, която ще е фабрика за сънища
и където ще сънувам еднорози,
защото просто нещо не е наред...
не е наред.

понеделник, август 06, 2012

Корени

Ако ще мога да науча децата си на нещо
(аз самата все още откривам света)
ще е, че имаме корени
и само те не се променят с времето.
Сега разбирам -
впити са в земята,
по която така рядко съм стъпвала
(един-два пъти боса).
Корени, които виждам в зеленото на очите си
и естествено русото на косата.
Били сме на изчезване, казват.
Аз съм оригинал.
И музиката в тялото мога да чуя,
и меките удари от твърд алкохол.
Касис по устните си усещам нощем,
по същото време мога да викам навън
само по свян.
В кръвта ми тече империя,
даже днес да избягам,
утре се връщам назад.


Ако можех

Ако можех да се побера в собствените си мисли,
     да се скрия в пашкул,
         да се завия,
            да ме няма,
може би щях да си дам повече време да бъда добра.
Но не мога.
Затова искам изпълнени обещания,
изисквам всичко
от другите
от мен,
очаквам точност
до олимпийската стотна,
защото не само участието е важно...
...нали...

неделя, август 05, 2012

Фениксът на гърба ми говори, че не съм доволна от това което съм. В постоянно търсене съм на нещо различно, нещо по-добро. Искам златен медал за update. Защото ако има  нещо, което със сигурност съм наследила, то е критиката към себе си.
А баща ми предпочита стените в хола цветни - бялото е демоде. Бялото плаши. И аз се плаша от стереотипи, и това съм наследила.
Виждам, че съм огледален образ само донякъде. После започвам да съм себе си. Да правя свои грешки и да удрям на камък след знаците за внимание. Честна ще съм - не знам какво правя. Но го правя толкова умело, че сама се вдъхновявам за прераждане.

четвъртък, август 02, 2012

черната кутия

по пожълтялата хартия
по мириса на прах
разбирам че си тръгвам
трафикът
трафикът на думите само
е така труден за изхвърляне
задръстване от минало
и смог по дрехите
тежат на крехкото ми рамо
в очите стават
на горчива вода
трябва да изхвърля всичко
само тесни четири стени оставям
а помежду им
остарели думи и писма

се превръщат в черна кутия
на минал живот
аз изгарям
с нея
сърцето ми
в картонена кутия
побира само слабостта

A thousand splendid suns

Измежду мъглата на виелиците, все още виждам парченца разпилени спомени. Едно по едно се забиват в разширените зеници. Айсберг съм за твоя Титаник, врязваш се в мен почти нарочно. Заличавам всяка следа, но отново те има. Чакаш да отмине бурята и пак изгряваш успоредно със слънцата, към които си насочвам арбалета. Къде беше?
С хиляда и петия ми изгрев се връщаш.
Сън си.
Не искам да свърши, не искам да знаеш,
че те сънувах тайно,
докато хиляда и петте ми луни
спяха.


сряда, август 01, 2012

 - Дори не те познавам, не се опитвай...
  - Ами, тогава да се представя.  
  - Нищо лично, уморих се от запознанства.

вторник, юли 31, 2012

forgive me

Търся си отговори на следните въпроси:
Кога разбираш как да говориш меко, кротко, като коте, свряно в ъгъла - да защитиш позицията си, само с поглед, без с нокти да нападаш?
Колко думи са нужни, за да кажеш какво точно те гложди отвътре?
На колко грешки имат право родителите? След коя вече ще можеш да кажеш стига?
До къде стигат границите на прошката?
Иска ли я някой?
Искам да знам.
Тогава
(може би)
ще мога да заспя
спокойно.

понеделник, юли 30, 2012

Не се познавам

Твърде много денонощия вече се лутам да търся някъде истината. Опитвам да оправдая неща от миналото, които не мисля, че трябва да си обясня. Не мисля, че трябва да прощавам, но си търся извинение да раздавам съжалението си безплатно. Бягам сутрин с птиците, по изгрев бягам, за да се прочистя от всичко лошо. Но все още чакам момента, в който да запуша уши, да затворя очи и да скоча в басейна от лудост. Деня в който ще се разделя с миналото си, ще е денят, в който ще бъда свободна да се променя. Ще дойде ли?
Още една нощ минава, не мога да заспя. С лавандула по възглавницата - нищо. Пак ще се будува, ще се мисли как да се избяга от неизбежното. Връзвам на моряшки възел последната нишка от паяжината, в която ще се хвана.
Не, не се познавам. Огледален образ съм на друго мое аз.
Чакам да се променя.


петък, юли 27, 2012

код червено

Усещам, че ми е време да тегля чертата.
Време за изводи,
затова:
това лято ме научи,
че мога да бъда каквато поискам,
стига да искам,
стига да виждам смисъл в старанието
че уважението ясно се вижда когато е там,
точно както когато го няма
че има неща, които е добре да премълчиш,
но с някои думи е редно да спориш
че обичта може да я няма на здравото място,
а да се появи неочаквано, лекувайки някоя рана
че за хепи енд никога не е късно,
просто защото никога не е късно да помислиш за своето щастие
че родителите не делят 50/50,
защото целите 100 са за теб
че старите грешки ще се появяват
дори след като си спрял да премълчаваш,
просто защото хората трудно се променят
че след многото компромиси,
изведнъж усещаш как всичко натежава и няма място за повече
че няма нужда да се променям за нищо,
така съм себе си и това е okay
че някои хора дишат с работата си,
не защото трябва, а понеже им е в кръвта
че мога да издържам на необикновено горещо
и гласовете в главата ми притихват късно вечерта
че обичам вино с вкус на касис и боровинки,
че цялото лято ми беше в червено

сряда, юли 25, 2012

малко магия ми трябва,
за да се върне детето в мен,
да потропа босо по асфалта
да си каже,
че е смело
и няма нищо страшно в живота.
няма нищо лошо
да помечтае,
без сарказъм в мислите.
да знае, че не винаги е само,
нищо, че останалите все по-често ще ги няма.
след поредната свещ повече в тортата,
ще се зачуди какво има
и какво му остава.
ако има малко магия
в повече тази година,
искам тортата си да посипя
със звезден прах през ноември.
и детето да знае,
че това което остава,
е цял един живот
приказки.

Bordeaux

Този ден ми показа колко много съм скрила от другите. Колко имам за раздаване (откъм думи и действия). Все още го имам. Това барабанене по масата с пръсти, грацията на всяко движение, червеният лак, погледът изпразнил думите от съдържание. Мога всичко, но не искам. И това е първата вечер в поредното такси, когато осъзнавам защо съм това, което съм. Защо съм вселена от тайни и не подарявам себе си просто така. Запазила съм цветното си оперение за някой. За нещо специално.
Всичко преди това са уроци. И го чакам.

вторник, юли 24, 2012

YOU can't feed the poor, but you can fund a war?

Мисля си какво ли е да грабят от мен. Да грабят, а аз да не отвръщам.
Не оправдавам, просто обръщам другата страна на порочния зар.
Никой в този свят не може да каже какво е честно и какво не. Водите по границите на позволено и табу са се размътили, затова ни е толкова трудно да различим черно от бяло. Може би всички грешим по малко. И е по-добре да го наречем така, отколкото, че всички сме прави до някаква степен. По-добре е, защото обичаме да съдим, да сочим с пръст, да обвиняваме в жестокост, още преди да помислим, дали не сме я провокирали. Смятаме, че сме ограбвани, докато грабим и ловуваме. Мислим си, че ни унижават, докато ние обиждаме. Че сме малко повече и малко по-добри. Над всичко ли сме?
Мисли от двете страни на едно и също действие.
И ще разбереш, че винаги има отговор на Защо? Той винаги е логичен - за жертви и насилници, макар и нечестен.
Иска ми се да нямаше толкова омраза. Също и да не водя разговори посреднощ, с хора, които се опитват да ме убедят, че всички ние сме по малко расисти и егоцентризмът ни е присъщ. Че войната и моралът може да имат помежду си знак за равенство. 'Щото нали се сещаш... bombing for peace is like fucking for virginity. Точка.
Защото докато някой мисли, че неравенството ни е в кръвта и усеща тезата си като своя втора кожа, жестокост ще има.
Страх ме е, че нещата няма да се променят. В главите ви.

За мое оправдание - нямам конкретна тема. (май.)

понеделник, юли 23, 2012

От думите на моите родители,
научих през годините, че
никой не заслужава компромисите ми повече от самата мен
и в повечето случаи, това, което ме тревожи,
ще попречи за минутка на равномерния пулс на сърцето ми,
но ще отмине, така, че има ли смисъл?
Казваха ми, че не всичко е черно-бяло,
че не бива да бързам, защото все се изгарям със супата
и винаги ще е по-вкусна утре.
И знаели, че съм малко непохватна,
но за сметка на това, знам как тайничко да заличавам следите си.
Разбирала съм всичко с дума или само с поглед,
затова нямало нужда да повтарят,
даже и сега.
Научиха ме(може малко късно), че нищо не знам.
Утре може да е друго, другаде с друг.
И ако обичаш не виждаш ясно,
но пък и да видиш, няма да промениш усещането си.
Защото сърцето не спира, независимо колко рани са му отваряли
и след поредната, някой ден умът се намесва.
Казваха, че все ще съм
"вече голяма за нещо"
и е така всеки ден.
Затова днес съм достатъчно голяма,
за да мога и сама
да решавам
къде ще падна
и кога пак ще ме вдигнат
с нов урок,
и "няма нищо, ще мине",
защото никога няма да бъда
достатъчно голяма,
за да съм без тях.

събота, юли 21, 2012

Трудно ми е

да се радвам на живота без да полагам усилие да го насоча. И някак късно разбрах, че не мога да избягам от себе си.
Затова поне ще опитам да се приема.

петък, юли 20, 2012

Време ми е

Време е да си отида от моето така наречено всичко, от стъкленицата сапунени мехури, от клишетата, наложени като шаблони върху стените на всичките ми къщи. Време ми е да пътувам, за да намеря нещо мое. Време е за дом в м.р., ед. ч.,
единствен смисъл.