Казах ли повече отколкото трябваше?
Избрах ли правилния път?
Когато се събудя утре, ще виждам ли по същия начин?
Колко всъщност е много?
Чаках ли твърде дълго?
Изгубих ли шанса си?
Рано или късно, всичко приключва. Идва нова глава, глава в която някак неуместно биха се поместили всички вехтории от килера на миналото. А после още една и още една...
Падат в заешката дупка. И доколкото съм се учила от живота си досега, нямаш шанс да получиш обратно това, което захватът ти изпуска там. Хора, картини, чувства, места... всичко сякаш се изплъзва през ръцете ти преди още да усетиш сладостта му.
Чух веднъж от някого, че трябва да се научим да спираме още докато сме най-щастливи. Че граници трябва да има. Защото колкото и да заобикаляме дупката, идва момент, в който ръцете са изморени. Момент, в който просто не можеш да държиш повече и се налага да пуснеш, да се освободиш от всичко. Това ли е моментът, в който порастваш?
Защото после, надявам се, има нова глава и други истини, още ги чакам. Очаквам нещо, което остава.
Мисля си, ако имаш късмет, ще усетиш нечие рамо до твоето. Този път навреме. Едва ли завинаги... но за миг, може би, ще повярваш в щастливия край, а може и в приказки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар