Турболенция

На полет разстояние съм от това да хвана мечтите си за опашката. Отдавна броя дните до нещо, което дори не зная дали искам да се случи. Бъдещето е като ожулено коляно - не боли толкова, докато не го срещнеш с някоя стена. А всъщност и тогава не боли, просто се сещаш, че го има наистина.
М. каза, че просто съм включила на режим safe mode и малко ме успокои с намирането на причини(за пълната безчувственост, която ме обзе), които сама трудно бих открила. Но режимът ми е по-скоро летаргия. Дните ми минават в спомени за липите преди повече от година и черното небе на София, за нощи, през които не спах и утрини, които продължаваха с дрехите от вчера. Още нещо, което не исках. Защото и то се утаява на дъното, заклеймено с печата на минало-отдавна-приключило.
Колко болка може да побере удоволствието?
И колко страх може да се събере в привидно сигурния път?
Винаги съм успявала да си представя какво ще стане. Този път обаче е различно.
И ме е страх,
(от това, че нямам право да се страхувам)
че стигнах там, където исках да бъда -
в точката, където спирам да мисля.
Без задръжки.
И не мога да се върна назад.
Крилата обременяват. Точка.