понеделник, август 27, 2012

Не усетих

Небето пожълтя.
Жълто, като в есенните следобеди, когато монотонността ти лъкатуши из локвите и не искаш да се прибираш. Подранил сезон, обичан, но както всичко точно сега, просто не е точно. Кога ли му е времето изобщо?
Още усещам грапава кожа на остарели ръце по дланите си, очи пълни с капки и време, което прикрива тъгата, но показва умората в нейния пик.
После малко тишина и притъмняло небе...

- Ще се върна, ще се видим, не се притеснявай. Недей така...
- Кога? След много години. Тогава е късно, но той така си тече животът. Така е нормално, просто не усетих как минава времето.


Излъгах. Някой винаги лъже, за да бъде опора.
И все пак на тръгване си помислих, че никога нищо не е навреме - една от истините, които се забиват в гърба ти, на половината път на живота. И лястовиците рано отлитат, и есента идва неусетно, и раздялата завинаги е някак неуместна, затова просто мълчиш и чакаш.
Да свикнеш с есента.

Няма коментари:

Публикуване на коментар