четвъртък, октомври 31, 2013

Все по-рядко и с повече баланс. Така протичат разговорите и липсата на срещи, които всъщност никога не са били толкова много. Незабележимо бих вметнала, че не съм от хората, които звънят (особено от тези, които искат нещо). Затова не се обаждам, не ми се говори за нищо. Думите си идват на място с времето и е някак трудно да повярвам, че нещо бива изпуснато в калта, която сме нагазили до колене.
Няма новини, всичко предвидих отдавна. Но предполагам, тежестта рязко удря предсърдието, когато всъщност се случи очакваното. Когато нищо не е различно и този път е пореден.
Обаждам се, понеже...
pardon, нищо не усещам вече.  Малката смърт на безпричинността сложи край на нямото разбиране и годините, през които като вени, мостовете ни шарят. Строихме ги отдавна и са нестабилни, за да се срещнем вече.
Кой е предполагал, ще кажеш... не зная. Но някой ни предупреди да не строим къщи от хора. Аз не чух.

вторник, октомври 29, 2013

неделя, октомври 27, 2013

някъде в изгубеното време
небетата бяха сиви
дъждовете на ноември - силни
улиците на града си имаха павета
времето дълго се точеше
и оставаше като каймак на какаото
което (като всичко там) носеше мирис на море
топлото беше отвътре
по-мако отвън
всичко съвсем лесно беше
когато дом някой друг ти носи
всяка неделя

сряда, октомври 23, 2013

усещам
колко силна е всъщност
кръвната връзка
но не съм такава
(просто така се е случило)
не съм огнище
нито ос
няма ме за друг
освен за себе си
в мечтите ми
само празни стаи
някой ден е никога
за мен

вторник, октомври 22, 2013

23

Тази есен, двадесет и три са малко. Не стигат за ноември и уроците, които сами дойдоха при мен, събаряйки стените ми. Но аз го чакам въпреки всичко, въпреки чуждите разбираня и собствената суета. Понеже годината побра в себе си цветовете на цял един живот, а после си ме сложи на мястото. По-стабилно и далеч по-мое от преди.
Ще се обличам топло и ще си записвам, обещавам. Надничам през прозореца на бъдещето и съвсем не ме е страх (ето че съм друга вече).
 Двадесет и три е увереност (и известна доза непукизъм).
Скоро.

събота, октомври 19, 2013

click

All it takes is just a click with a stranger и години по-късно е особено трудно да си спомниш как сте се срещнали. Не мястото, а усещането. Защото после и мястото, и усещането са други - метафизичното намира си къща в тези хора, докато ти спираш да броиш колко вечери изминали са в разбиране.
Чете ми се за бездънните ями на времето, където попадат всички, които побират вселената ти в себе си. Слуша ми се за причините да не познаваш вече единственото, което някога си считал за константа. Бих искала да ми кажеш, защо всичко, което остава е безплътно, има вкус на череши и разплакано лятно небе.
Ако бях по-отворена към света, щях да вярвам в причинността и щях да приема. Понеже сега съм обикновена и само разбирам (а това съвсем не стига).

вторник, октомври 15, 2013

Както и предсказах, октомври минава незабелязано, като влак, който не чакаш или ден след нечие забележимо присъствие. Пише ми се, а извинението за липсата на време, добре прикрива истината, че всъщност не зная къде се намирам. Не разпознавам правилните въпроси, а още по-малко вярата. Неведнъж съм осъзнавала, колко силно стискам всичко, което има шанс да се изплъзне през пръстите ми - времето, мястото, хората, емоцията, увереността, всичкото. Продължавам да държа обаче, продължавам и да пиша, понеже е единственото, което ме изгражда и закотвя някъде. Предполагам имам силната нужда да съм свързана с нещо, да съм стъпила на твърда почва, по която да бягам и разпъвам всичките си карти. Понеже не мога, а и не ми се лети.
Затова давам всичко което зная и мога. Докато не разбера кое е правилното, а после (може би) ще се справя и по-добре.
Надявам се.

сряда, октомври 09, 2013

шкафове с дълбоко заровено минало
пропити с познат аромат
легла с рамки
русото което върнах
всичко друго което не трябва да връщам
припознаване
сърцебиене като на плячка
силно еспресо
червени дантели преди сън
тихите нощи
нищо повторено
нищо сгрешено
това което бях
отдавна не съм

петък, октомври 04, 2013

Деца сме на родителите си, това е основата - теория за всичко произлизащо от корените ни. Перманентният ни маркер е, винаги с една същност. Огледален образ сме на първите седем - пазим ли десертите си за накрая, плачем ли от охлузвания, крием ли се или гоним, вярваме ли в чудовища под леглото, съкровища на карти и сладоледа утре, или просто грабим всичко на момента, бързаме ли, падаме ли, всичко е с една и съща връзка.
За цял един живот време, нищо не стига, за да промениш фундамента на своето аз.
Само този бетон под краката ни, умее да ни съгражда и руши.

четвъртък, октомври 03, 2013

Меридиани

Намерихме ли се -

топлийки върху нечий глобус.

Търсим ли още,

защото очите ни шарят,

чертаят звезди по екватора.

Телата отблъснати, 

мислите спрели,

посоки объркани,

съдбата ни вързала

малките пръсти,

с кървав конец,

а така сплетени сме

един в друг,

любов,

че друго не виждаме.

Щом мълча,

значи обичам.