Както и предсказах, октомври минава незабелязано, като влак, който не чакаш или ден след нечие забележимо присъствие. Пише ми се, а извинението за липсата на време, добре прикрива истината, че всъщност не зная къде се намирам. Не разпознавам правилните въпроси, а още по-малко вярата. Неведнъж съм осъзнавала, колко силно стискам всичко, което има шанс да се изплъзне през пръстите ми - времето, мястото, хората, емоцията, увереността, всичкото. Продължавам да държа обаче, продължавам и да пиша, понеже е единственото, което ме изгражда и закотвя някъде. Предполагам имам силната нужда да съм свързана с нещо, да съм стъпила на твърда почва, по която да бягам и разпъвам всичките си карти. Понеже не мога, а и не ми се лети.
Затова давам всичко което зная и мога. Докато не разбера кое е правилното, а после (може би) ще се справя и по-добре.
Надявам се.