неделя, януари 29, 2012

lemon ice cream

Помня как миришеше асфалтът, когато дъждът попие и бонбонено-розовото на изгрева, и залеза, си спомням. Припомням си и местата, в които съм заравяла мечти, жълтото на лимоновия сладолед, лекотата на глухарчета, котки по огради, мирисът на люляците, когато завали, чувството под краката ти да има истинска земя(а не бетон), трясъкът на вратите, когато някой, когото обичам, се прибира. Бягане, плуване, разходки под дъжда, покриви на коли и звездите над тях, чужди ръце по гърба, открити води през декември си спомням, 
празници в които всичко е било цяло.
сегашното аз часовници връща и това защитава.

събота, януари 28, 2012

primal

"Everyone Shines, Given The Right Lighting." (видяно от Мария) и си мисля колко е вярно. Истината не се крие. И ти ще разбереш, ако се замислиш кога си в своя идеал, ако се върнеш към него, защото само тогава си ти.
Ето защо, някои цели не оправдават средствата.
Ето защо понякога трябва 

да търсиш
да тръгнеш
да рискуваш
по заобиколен път.
По-добре в свои води, за да не се съпротивляват сетивата в тялото, а после то с теб. Защото борбата няма да е за надмощие, то вече те е победило.

Boys will be boys

Мъжете ще си останат мъже.
Защитата взема превес. Те ще ти отворят първи вратата, ще чакат с теб таксито, ще ти предлагат да те изпратят, ще придърпат стола, ще свалят палтото(и други дрехи когато трябва), ще ти измислят приказка за лека нощ, ще са винаги точно навреме, ще се връщат без да се натрапват, ще си тръгват, само за да те спасят, ще ти дават палтото си, когато е твърде студено(дори за самите тях, но нали е важно да си gentle(man), ще помнят как обичаш кафето, ще са внимателни, ще те слушат(не само чуват), за да се почувстваш обичана, обгрижвана, една.
Ще бъдат мъже.

четвъртък, януари 26, 2012

вторник, януари 24, 2012

Under the lace

За мекото на коленете
слабостта на волята
силата на нагоните
страхът в инстинктите
обвинявам
мен
теб
нас
за изтръпването
настръхването
трудното произнасяне на сонорни съгласни

и разсейването                                  
и отнесеният поглед
не че не слушам
не че не внимавам
не че не ме е грижа
обратно

бягат думи
губят смисъл
просто коленете омекват.








неделя, януари 22, 2012

На седем, исках да стана космонавт

Пясък сме, да.
И пясък, и прах.
Още щом излязох, видях ясното небе и разсипалият се куп звезди по него. Не съм от типа хора, с многото романтични представи в главата, но винаги съм обичала звездите. Толкова, че не мога да спра да се питам, възможно ли е да кажа, че съм била навсякъде, ако не съм била там? Възможно ли е да живеем, ако не усетим поне малко от топлото на небесата, от светлината и яркостта, от далечното на хоризонта? Колко свят и живот могат да ни се случат, че да не може гледката да ги излекува?
И как да заспя, когато всички звезди се разхождат по вдлъбнатото на ключиците ми, потъват при всяка въздишка и чуват всяка молба?
Иска ми се да пристъпвам по галактиката тихо, като котка, докато хармонията ми марширува в душата. 
Всичкото цяло,
всичкото всичко усещам, 
като гледам само небето, 
звездите, 
синьото,
изгрев и залез в едно, 
всичко се слива.
цък

петък, януари 20, 2012

I fell, indeed.

когато те гонят - най-лесно се бяга.
когато ти гониш - също.
когато решиш, че не можеш повече - просто си тръгваш.
когато тялото не издържа - спираш
когато мислите се лутат - размисляш
не е страх, а предпазливост
в уондърленд така правим
защото бързо порастваме
и разбираме
стойността на всяка дума
на всяко оставане или тръгване
и плащаме цената на времето
и разбитите/осъществени мечти
всичко в този живот е 50/50
ези или тура
лъжа или разкритие
заминаваш или оставаш
обичаш или изоставяш
защо не по едно и от двете
те еднакво болят.

четвъртък, януари 19, 2012

Мъдрост на деня

A martini per day keeps the troubles away.
Без изблици на обич, без ровене из миналото, без умишлено прикриване, преправяне на думи, очакване, без намеци, кратко, точно, ясно. Just a talk.








и музика

Ако си свободен

Настъпила съм съдбата по шала. По цветния му зеленикав нюанс, здраво се държа за него, пъхнах ръката си в задния и джоб и неотлъчно следвам. Защото на двайсет няма правилен път напред и няма други планове, освен моите планове. Няма спирачки, само възвишения и падини.
На двайсет кръвта е друга, сменила си е няколко пъти хормоните, животът е друг, рисковете, които поемаме - също. Пулсът ритмично повтаря кога-да-е-ако-не-сега-кога. Ами сега.
И днес. И тук.
Решения се вземат с размах - без колебания и без въпроси.
Останалото не е истина.

понеделник, януари 16, 2012

Home

is where my art is (and where your heart is), and i have lost these two a  long time ago.

Those fingerprints, all over this muscle of mine, remain the ink which soaks into the paper. They say water carves its way, i believe time does too.

I must survive



This wonderful punishment called life.

неделя, януари 15, 2012

you

You just make it hard not to believe in destiny, he said.
Now i repeat the same.

There are bridges we want to destroy for certain, but some memories we can't.

събота, януари 14, 2012

И все пак.

''Животът на всеки човек се определя от собствения му избор. Първо ние правим избора си, а после изборът изгражда нас.''
От едно нещо винаги ме е било страх най-много и това е собственият ми избор. Сгреших ли, трябва ли, лошо ли е, или пък правилно постъпвам, ще съжалявам ли?
През последните дни си задавам все по-често подобни въпроси, все повече неща извикват нежелани спомени и карат кожата ми да настръхва, и стомахът да се свива.
Съжалявам за неслучилото се.
И ако можех да върна времето назад, щях. Щях да говоря(независимо какво рискувам), щях да действам, щях да съм по-смелата.
Но не бях.
И не знам за добро ли беше, или пък не, но така или иначе, никога няма да разбера.
И все пак..
..съжалявам, че те няма.

четвъртък, януари 12, 2012

Без прибързани изводи

Много лесно се хвърля кал върху това, което искаш да видиш. Това, което те заслепява. Първичния инстинкт, егото говори. Колко малко даваме от себе си, за да можем just to fit in в обувките на другия. Никакво усилие, пък и защо? Нали е важно да превържем нашата си, наранена страна, която така грубо е ожулена. Няма значение, че противоположната кърви.
Животът не е плосък, оста не сме ние, има толкова много причини, за които не знаем, толкова много умора, която не сме усетили.
Лесно е да се отнесеш с неразбиране към това, което не си усетил.
Пожелавам им усет, значи.
И дано стане по-скоро.

сряда, януари 11, 2012

Пет

Бум на блогърски писания за благодарност.
Задавам същия въпрос на Google и той ми отговаря с изречение, отново с въпросителен знак накрая. Пет. Само пет неща, за които да съм благодарна.
Изглежда лесно, но изисква внимателно премисляне на ценности, като започнеш през семейството и стигнеш до съдбата. В противоречие на датата, обаче, на мен не ми е благодарно. Не е денят и не е времето.
Едно, че не ми е благодарно за хората. Трябва да е материалното, вещите, ненаситността.. но са те. И всеки ден ми се доказва в какво сме се превърнали, колко много от себе си сме изгубили по пътя към ''повече".
Две, че мразя скоростта на времето. Смътно помня цитат, който казваше колко хубаво би било да има нещо, което да запечата в бутилка мириса на спомените, за да не си отиват никога. Няма да повярвате колко бързо минава животът. Чувала съм това толкова пъти и в нито един, мисля, не съм го разбирала истински. Но сега знам.
Три, че светът ни се обърна. Че на бялото, казваме черно, че доброто е лошо и обратно. Четири, че обичаме да говорим твърде много. Думите са от значение. И казаните и замълчаните, всичко е важно, а на нас усетът ни се губи. Губи ни се щастието, вкусовете, цветовете, небето, земята, сънят, шумът на тревата, росата по венчелистчетата, допирът на чужда длан, камъчетата по стъпалата, мирисът на дъжд, животът ни се губи - това пето.
Неблагодарни сме. Неблагодарни сме и толкова.
Колкото и да говорим, колкото и да наизустим.

понеделник, януари 09, 2012

Enter a word here.

... ми казва речникът. Но думите ми се губят, а смисълът пропада с тях.
Броя си наум дните, до нещо, което не знам. Мисля си също, че всички сме имали по нещо. Нещо неизказано, но написано, така хубаво разчертано по ирисите на очите. Имаме спомени и хора, загубили се някъде из тях. Имаме дестинации, към които никога не бихме се завърнали, а също и текстове, които само сме посветили.
Но са останали непрочетени
неусетени
неразгадани
И да - има неща, в които всички сме еднакви. Нищо, че не си ги признаваме на глас. Има ги.
Има думи, които всеки от нас е пропуснал да каже на някого. Но и това не признаваме.
Имаме си и съдба. И когато в някой ден, две се пресекат, нищо няма да е било напразно, текстовете ще се препрочитат и ще общуваме не с думи, а само със сетива.
Защото за тези неща, аз думи нямам, имам само музика.

неделя, януари 08, 2012

Нищо не се е случило

 Блогът ми става на годинка. Ама аз няма да го отбележа, пък и  нищо няма да си пожелавам..
 
Само да има втора :)

събота, януари 07, 2012

Мирисът на току що изпечена тиква
на минута преди дъжд
на кал след дъжда
на мокър асфалт
на горещо какао
на цитруси сутрин
на люляци в двора
на скринове от детството
на празни стаи
на онзи парфюм
на нечия възглавница
на морски пясък
на диня в жегата
на риба в лятна нощ
на прясно окосена трева
на листата по земята
на вятъра и влажния въздух
на тортата за рожден ден
на вкъщи, когато навън е студено
на елхата, истинската елха
на украсата за нея и за стаите
на снега, който скърца под обувките
на кокичето, което спи под него
на минзухари, момини сълзи, на цветя
на цветовете на вишните
на слънцето през май
и после пак дъжда
на света и живота
мирише.

петък, януари 06, 2012

Иска ми се

Да започна да вярвам в нещо. И аз не знам в какво.
Докато умението ми да разчитам чужди мисли и намерения се затвърждава, в живота ми си тръгват, и се връщат хора, неуместно, като пролет през януари. Цялата съм в инстинкти, като котка на горещ ламаринен покрив, искам да бягам бързо, някъде, докато не съм се изгорила. Чудя се коя мантра да си преповтарям, само за да спра да мисля със сърцето, така не става. Искам нещо да ми отвлече вниманието, ако може и мен да отвлече, далеч от тук и капаните за сънища. Защото аз съм сън, не искам да съм нереална, нито да мечтая за нереалности, стигаше ми миналото.
Искам да вярвам, в нещо по-силно, но няма.
няма нищо по-
от мен.
Капан и спасение.

четвъртък, януари 05, 2012

Продължавам


да обичам все толкова много и толкова безкрайно. Чакам само да разбера какво ще е утре, след месец, след година, две, пет...
Чакам времето да ми разкаже за чудесата, мечтите и сбъдването. Чакам да ми е топло и уютно някоя Коледа с някого, да ми е солено по устните някое лято, да ми мирише на диня, да се прибирам боса и уморена по свечеряване.
Защото знам как сърцето ми притихва и колко кротко ми е когато съм щастлива...
...чакам най-хубавите си дни и най-нежният пулс.

сряда, януари 04, 2012

1/2

Тръгваме си, заминаваме по маршрута на предопределеното, по-лесно от всякога. Незабележимо, без излишни думи - както сме дошли.
Пазя черно-бели снимки, за да ми напомнят как всичко е преходно. Ръцете няма смисъл да остават една в друга, казват, щом сърцата се разделяли. А обратното какво е? И от него смисъл има ли? Ако ръцете се разделят първи, сърцето тръгва ли с тях? Пропускам и това. Не са нужни отговори, само действия.
Още ми се вярва в половинки.

вторник, януари 03, 2012

Stronger

Бавно осъзнах колко съм свободна. Питат ме дали не ми е самотно. Отговарям, че съм щастлива.
Пиша нещастно, но съм щастлива.
Тежи ми само на душата, но сърцето ми отдавна е свободно. За пръв път пристъпвам по непозната почва толкова спокойно. И знам че е, защото се оставих на течението да ме повлече. Позволих нещата да се случват, без въпроси, без очаквания, без препинателните знаци накрая. Толкова много сърца се разбиват в скалите на живота ми, че се научих да пропускам пулса им. Долавям само далечна честота и я правя саундтрак на живота си. Отдавна осъзнах, че съм нужна само аз, за да обичам. Няма ние, нито ултиматуми, нито изискване за правилната посока. Съдбата ми се движи със скоростта на подводните течения и толкова спокойно се нося по тях, че съм
щастлива.
да.
щастлива съм от неочакваното.

неделя, януари 01, 2012

Удивително е

колко много ръце са ме прегръщали в тези нощи
и как лесно ме обикват
не разбирам къде греша,
че съм толкова различна и ми олеква чак когато всичко свърши
ден като ден. нощ като нощ. хора като хора, с повод или без
и защо сърцето ми не трепва
при толкова истински любови
имащи мен за мишена
всички до една нереципрочни
така (по)исках
преди и след теб.
                                             и това премина.