Все по-рядко и с повече баланс. Така протичат разговорите и липсата на срещи, които всъщност никога не са били толкова много. Незабележимо бих вметнала, че не съм от хората, които звънят (особено от тези, които искат нещо). Затова не се обаждам, не ми се говори за нищо. Думите си идват на място с времето и е някак трудно да повярвам, че нещо бива изпуснато в калта, която сме нагазили до колене.
Няма новини, всичко предвидих отдавна. Но предполагам, тежестта рязко удря предсърдието, когато всъщност се случи очакваното. Когато нищо не е различно и този път е пореден.
Обаждам се, понеже...
pardon, нищо не усещам вече.  Малката смърт на безпричинността сложи край на нямото разбиране и годините, през които като вени, мостовете ни шарят. Строихме ги отдавна и са нестабилни, за да се срещнем вече.
Кой е предполагал, ще кажеш... не зная. Но някой ни предупреди да не строим къщи от хора. Аз не чух.