Печена тиква

Мирише вече на септември, както си му е редът. Пече се тиква с черно-златиста кора и разтичащ се мед по нея. Гледката през прозореца ми става все по-жълта, а утрините без завивка не се понасят лесно. Типичен септември за мен, моля.
Типично за него, всичко започва от начало. Лятото изтрива с гумата си всичките тежести отлежали в мислите ми, тръгва си с тях и оставя прашни стаи с бели стени след себе си. Септември започва като всичките си копия през отминалите няколко години - ново място, нов живот, нова бледа кожа, под която ще се скрия. Този е лек - като сега-изплакано-небе, зелени листа по затоплен асфалт, тъмна бира в Лондон.
Стягам куфар отново. Сега нямам нищо за прибиране(каква жена съм аз?), всъщност нищо не ми трябва, какво да поместя в "голям салонен куфар и ръчен багаж 55х40х20"? Очевидно животът ми не се побира там, просто защото го няма.
Нямам на кого, но се моля този път, този само.. и това е. Искам този септември да е последна есен на пренасяне от живот на живот. Събирам парчета от себе си в куфара, празен е, само с бои и брокат за мечти. Платно за проекти на последното ново начало...
Есен е,
поместих си мислите в куфара.