Всеки ден си мисля

Спомням си първия път в който наистина видях побелялата коса на баща си. С очи на изплашена до смърт кошута, гледах втренчено и се опитвах да проумея кога точно мина цялото време.  Време, през което той е бил почвата под краката ми, бетонът на мостовете към бъдещето.
Има нещо странно в кръвната връзка - виждаш възлите, които по-късно се оказват единственото спасително въже, което те издърпва от пропастта след поредната грешка. Идва момент, в който осъзнаваме, че ние, децата, сме ахилесът на родителите си. Че когато се превърнем в нечий дивеч, само те ще ближат раните и ще ни учат да ловуваме.
Затова ако има нещо, което предизвиква най-голямо съжаление у мен, е това, че времето тече за всички. Защото, мисля си, да видиш старостта, застигаща най-скъпото е по-лошо от неговата честа липса в живота ти.

И защото още сме деца за някого, нали...