Това е нещо като извънредна публикация.
Просто защото не ми се е трупала в мислите и чувствата, не съм искала да пиша, не е като всички други тук. Но ми пука.
Защото мисля, че никой не мисли вече. На въпроса ми "На кого му е нужна машина за рязане?!?" се отговори със "Защо да го правя, като има машина за това?".
Така погледнато - тъпо. Ебати безсмислената публикация, нали...
ами, не. Изливаме си чувствата в есемеси, не ходим, а пътуваме, не пускаме плочите, които заемаха толкова много място, имаме телефони с размера на дланта си, за да честитим. На кого му е притрябвала картичка? Не палим огън, всичко е готово, не режем, защото ни мързи.
По-статични сме от всякога. Заменяме себе си с plastic и wi-fi, просто защото така е по-лесно.
И след като започнеш да прокарваш пръстите си по тънък, черен екран, защото разбираш ли, тъч енд гоу е по-лесно от тайпинг, ставаш зависим. От времето, от новото, от стандартите, от улеснението, което ти се предлага.
Превръщаш се в GPS система за разпознаване на по-лесния начин. Губиш всякаква сетивност за реалността и виртуалното, слагаш знак за равенство, когато такъв няма.
Не разбирам, защо хората обезсмислят себе си. Всъщност вече, мисля си, не разбирам нищо, изобщо.
Може би, защото вярвам, че вкусът идва от чувствата, които влагаш, топлината и уханието от търпението, което даваш и умерената сладост, че не се постига с машини. Считам, че имам време да напиша ''обичам те'' или ''липсваш ми'', без да смятам оставащия брой знаци. И мога да вървя в продължение на час, без да почувствам, че съм пропиляла времето си. Време, което всъщност, не би било по-правилно оползотворено по никакъв друг начин. Просто защото имам цял един живот. И колкото и да се състезавам с него, той винаги ще е пръв на финалната линия.
Живейте по-простичко, моля.
Няма коментари:
Публикуване на коментар