Пътища колкото искаш.
Има едни думи, които често ми отекват в съзнанието с цел да се успокоя: "Всичко това, ще има ли значение след година?''. Като си го кажеш олеква. Поне при нормалните(?) хора, но не и за мен. Не защото възприемам всичко тежко, а по-скоро, защото не мога да деля ситуациите и решенията в живота си на значими и незначими. Нито пък се научих да следвам пътя на логиката и улеснението. Укорявам сама себе си понякога, но остана безрезултатно.
После в съзнанието ми се намества мисълта, че ако можех да дам резюме за всичко, което съм научила досега, то би било, че лесният път далеч не е правилният за мен.
Независимо дали просто късметът ти се усмихва или винаги получаваш всичко, което поискаш - не си струва. Ако има два варианта, с един и същи изход накрая, винаги избирам по-трудния. И знам, че можех да стигна до мястото, където съм сега, с далеч по-малко усилия и плач, нещо за което продължават да ме критикуват.
Но знам също, че човекът, който би достигнал по-лесно, всъщност нямаше да съм аз. Щеше да е кух и кристален образ на нещо обезсмислено и никога ненаранено.
Така разбирам, че заслужавам всичко, което съм постигнала и имам. Не, че съм на Еверест, но може някой ден и там да бъда.
Знам само, че ще избера по-дългия маршрут.
Няма коментари:
Публикуване на коментар