така разбирам, че не ме познават.
Аз не съм нищо по-различно от кълбо нерви, предразсъдъци и припряност. Нищо, че винаги съм искала да съм момиче с кристална кожа и бледи бузи, изтъкана цялата от премереност и такт.
Не съм от момичетата, които си свалят шаловете, когато им е некомфортно и ги пускат в огромна чанта с принт от рози, не съм такава. Не следя часовниците и вечно се долавям да притичвам през метрото, вечно закъснявам. Само с три минути, но е вече късно.
Всичко винаги започнало е без мен.
Очите ми не са в тълпата, нито в пътя, не са обърнати към този свят...
Не съм есенция, по-скоро нотка, послевкус, усетен чак накрая - жасмин или пачули, може чаено дърво. Не съм важна. Маникюрът ми не е в тон, а е винаги розово-червено до бордо. Излющен от собствените ми зъби и нетърпение. Не съм прилична, татуирана съм, придърпвам си полата и обувките ми правят рани. Излизам от чужди легла преди изгрев, без да се сбогувам.
Не съм за пример и не съм търпение.
По това разбирам, че не ме познават.
Няма коментари:
Публикуване на коментар