просто разказ

Връщам се от парти. Тук тези неща приключват рано, най-късно в три, докато все още можеш да вървиш в почти права линия.
Всичко е различно,да. Изсипва се дъжд, който продължава с часове, а по улиците се разхождат момичета с по-къси поли от онези летните, които носеха преди седмица. Продължава да вали, дори тридесет минути след като чакам пред станцията на метрото, а отвън един бездомен мъж се настанява под навеса на спирката. Минават студенти, остават, за да се запознаят с него(и това е нормално), питат го откъде е, задълбочават разговора си, докато не стане толкова личен, че да не мога да го чуя. Тук много хора всъщност са от улицата и домът им се ограничава до прозорец на някой магазин или пейка на спирката, сякаш ''така е прието''.
Английският алкохол е слаб или аз ставам все по-резистентна към водката с лед... равносметката е три телефонни номера и два интересни разговора, с перспектива за продължение. Но не това е важно.
В равносметката ми има
галантност,
решителност,
внимание,
интерес,
но все пак...
Тръгнах си сравнително рано, защото ме обзе неистово желание за чай, топли чорапи и книга в ръцете посред нощ. Обещала съм си да съм по-благосклонна към интуицията си, тук всички са така, та не можех просто да я пренебрегна..
По пътя назад имаше достатъчно усмивки, за да се прибера доволна от тази вечер. Стаята бързо се стопли, водата завря, а препечените филийки станаха умерено-златни.
Толкова е друго.
Паля кокосова свещ и съм вкъщи.
За пръв път от много време, си върнах осезанието за дом и принадлежност.
И за пръв път в живота си
съм аз.