Нежности привечер

Стъпките й отекваха през пустите тунели на метрото. Твърде много погледи беше насъбрала докато успее да се скрие от тълпата пред входа. Светлините се отразяваха в малките, цветни, керамични плочици по извитите стени, в далечината се чуваше китарата на поредния музикант под земята. Тя реши да забави крачка, за да чуе всичко, нищо че ставаше все по-студено. Вятърът там е като отдавна чакана прегръдка - пронизващ тялото, но галещ миглите и сетивата. Обичаше да го усеща всяка вечер, дори когато бонбонените й обувки припомняха на стъпалата й колко дълъг ден е имала. А и нямаше за кого да бърза, в старата къща беше студено. Усмихна се на човека с китарата и продължи напред...
Помисли си, че на него му е също толкова самотно, за да е там и да пее на притъпените чувства на непознатите. И нямаше значение дали го чуват. Защото в крайна сметка, всичките си песни посвещаваме на някого. Дори и него да го няма, за да ги превърне в смисъл и целувки.