Спомням си дългите, студени зими, когато бях едва на десет(може и по-малко) и всеки декември се качвах в една и съща сиво-синя кола, която потегляше на запад. Обикновено тръгвахме в пет или шест сутринта - нещо което продължавам да обичам да правя, въпреки да е лишено от всякаква логика за нормалните хора. Пътят беше заледен в повечето участъци, а снегът отстрани пречеше да виждам по-далеч от няколко метра. Винаги бях на задната седалка, завита с поне три палта и в опитите си да не ми прилошее за Н-ти път, измислях различни игри. Най-често просто дъхът ми срещаше замръзналото стъкло, а после с пръсти рисувах усмивки. Леля ми винаги се настаняваше отпред, като през по-малко от час белеше мандарини и се обръщаше, за да ми подаде една. Казваше, че не може да пътуваш без храна и после сменяше песните според това дали помни текста, понеже обичаше да пее по време на път. Броях всяка оставаща минута, докато пристигнем(както, впрочем, досега правя) и си представях какво би било да посетя всички градове, покрай които минаваме.
Спомените ми от тези зимни начала са бели и топли. Още тогава си мислех, как след години това ще е едно от нещата, за които ще се сещам, когато декември наближава.
Ами, ето че идва. Още месец и е поредната зима, която обаче със всяка изминала година ми напомня все по-малко за детството и замръзналия път. Днес не мога да си позволя подобно пътешествие, поради безкрайната липса на време, нито ще чакам подаръци за Коледа или ще видя снежна зима. От онази, с двуметровите преспи и мирисът на боров мед.
Не ме мразете, но порастването се оказа неприятно.
"Не ме мразете, но порастването се оказа неприятно." - за съжаление е така :(
ОтговорИзтриване