Не разбирам защо на хората им е толкова лесно да изричат всички важни думи. Как се казва всичко, независимо след месец, два или след няколко години?
Не е ли по-лесно да дадеш каквото имаш, да взимаш нужното, да си цял в нечия друга кожа, напълно нямо. Неми са ми спомените, не казвам хубавите - само такива имам, дори и онези, от които физически ме заболява. Не знам как да изговоря това, което чувствам, не съжалявам, че не съм го казвала... нищо не пропуснах да ти кажа. Просто защото колкото и чужди изречения да чуваш, от онези баналните и протъркани по множество сърца, преди да стигнат твоето, не значат нищо. Нула са, защото са повтаряни до абсолютната безкрайност. Обменната валута на истинското не са думите.
А мълчанието, виж, е друго нещо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар