Можеш да изгубиш или намериш достатъчно много в един малък град. Малък, прашасал, с картонени стени и павета, по които си щастлив само ако си бос, ако е късно лято, часът е повече от неприличен и мирише на липи. Между стените му има място, колкото сърцето ти да поддържа някаква си честота и ти да дишаш, нито повече, нито по-малко.
В един ден пет пъти ме питат къде искам да бъда. Неуместно на мястото си, казвам. Смущават се. Неблагодарна съм сигурно. Защото винаги съм мечтала за целия свят - сама, без багаж, но с камера, улици и после дом. А домът далеч не са дворците, които съм видяла, розовите градини, морето, Темза или Сена, кулите или часовниците, които отмерват живота, не са те. Домът ми е там, където всъщност ще ме видиш благодарна, а може и щастлива, някой ден. С таван до небето, прозорци с дървени капаци, олющена мазилка и няколко локви на пътя. Може рушаща се сграда и задължително паркет. В може би стар град, но единственият, който крие подобни послания за непознати. Място, което търсиш през прозорците на самолети всеки път и дори километри над земята, все ще ти прилича на вкъщи.















                                            снимката своеволно си откраднах от тук