вторник, януари 22, 2013

Можеш да изгубиш или намериш достатъчно много в един малък град. Малък, прашасал, с картонени стени и павета, по които си щастлив само ако си бос, ако е късно лято, часът е повече от неприличен и мирише на липи. Между стените му има място, колкото сърцето ти да поддържа някаква си честота и ти да дишаш, нито повече, нито по-малко.
В един ден пет пъти ме питат къде искам да бъда. Неуместно на мястото си, казвам. Смущават се. Неблагодарна съм сигурно. Защото винаги съм мечтала за целия свят - сама, без багаж, но с камера, улици и после дом. А домът далеч не са дворците, които съм видяла, розовите градини, морето, Темза или Сена, кулите или часовниците, които отмерват живота, не са те. Домът ми е там, където всъщност ще ме видиш благодарна, а може и щастлива, някой ден. С таван до небето, прозорци с дървени капаци, олющена мазилка и няколко локви на пътя. Може рушаща се сграда и задължително паркет. В може би стар град, но единственият, който крие подобни послания за непознати. Място, което търсиш през прозорците на самолети всеки път и дори километри над земята, все ще ти прилича на вкъщи.















                                            снимката своеволно си откраднах от тук

4 коментара:

  1. много красиво написано...

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря. Аз пък обичам анонимни коментари (:

    ОтговорИзтриване
  3. Целият суетен свят и малкият скучен град...
    Бихте ли живяла в планинско селце, където птиците на зазоряване възторжено посрещат новия ден?

    ОтговорИзтриване
  4. Бих живяла, да. Всъщност, винаги съм го искала.
    Но не и за цял един живот. Понеже хората сме така, имаме нужда да се потупаме по рамото, да сме доволни от себе си... а аз не мисля, че бих могла да се одобря, прекарвайки всичкото време, което имам, на едно такова място.
    Обичам да ми е безцелно, понеже имам толкова много цели и те ме натоварват. Какво ще стане обаче, ако безцелието е ежедневие? (:
    П.С. "Малкият град" всъщност е София.

    ОтговорИзтриване