Носталгия.
Това ще пише някъде по гръдния ми кош и ще си лягам на спуснати завеси. Някога. За да не помня какво е било и колко звезди съм броила докато заспивам, не искам. Гони ме носталгия откакто се помня и ако трябва да посоча причина за нещастията си, то ще е тя. Казват, променяли се хората... не знам. Липсите си нося със себе си, те са ми кръста и щастието.
Липсват ми прегръщащи ръце, вечери, осветени от уличните лампи, дим и ягоди, изгреви с дъга и залези със силни питиета. Открих, че много често, това да имаш е обратнопропорционално на това да си щастлив. Защото с всяка изминала минута, съм някъде по-надалеч, по-добре, по-успешна и по-уплашена, искаща все по-малко.
Чудно как най-висока, почти непосилна цена имат простите неща. Не можеш да си позволиш да имаш това, което искаш. Защото всички (може би) живеем с лице към миналото, с малко съжаление и завист към самите себе си. Че някога е било, някога сме изживявали момента, някога сме сънували, това, което няма да се повтори, няма да се върне, няма.
Не е нещастие, не е тъга.
Просто тежка носталгия.