Националната Галерия. Около петдесет крачки и си в друг свят. Вървиш и стъпките ти отекват заглушени от едно минало, толкова странно(чак нереално), от величие и празнота. Не смееш да дишаш, какво остава за думи... много стени и много високи тавани. Стъпала и Макиавели, плаче ти се, че това е истинско. После заставаш пред Леонардо и без да си кривиш душата, правиш реверанс отвътре, след което ти остава въздух само за "уау".
Не разбирам изкуството, ми казаха днес.
Не разбирам какво има за разбиране в изкуството. Не е математика, няма дефиниции и не е порядък.
Не разбирам изкуството, ми казаха днес.
Не разбирам какво има за разбиране в изкуството. Не е математика, няма дефиниции и не е порядък.
Аз в църкви не влизам. И не се моля. Вместо това ходя в галерии и вярвам в изкуството. Вярвам в това, което виждаш и това, което ти действа като наркотик, без да те убива.
Понеже изкуството не се разбира.
Пред него само се прекланяш,
Понеже изкуството не се разбира.
Пред него само се прекланяш,
вярваш
и го правиш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар