Накрая (на деня) всичко се свежда до приемане. Че не винаги можеш да си там, където би искал, че не всичко можеш да задържиш, човекът до теб не е такъв, какъвто си си представял или просто не знаеш какво ще бъде утре. Все едно. Приемаш, понеже колкото и да бягаш, ъглите на упоритостта се заглаждат с годините. Колкото и да работиш над всичко, животът все ще те изненада и никога няма да е лошо, просто ще е това, от което се нуждаеш. Приемането е една от чертите на порастването. Не е съсипващо, просто е.
И не че ще се примиря вечерите да са без Синатра, светлини и пролет в космополита, класно вино и взаимност. Но се примирявам с времето преди те да се случат и се опитвам да го доближа възможно най-много до тях. Понеже не всичко може (не само веднага, а завинаги), пък и всеки момент си отива.