не можеш сам

Колкото по-трудно ми става, толкова повече търся смисъл. После, като го намеря, се оказва, че съвсем не съм аз. 

Най-голям дълг имаш към другите. И ако основата е уважение и обич към себе си, то височините никога не ги надграждаш сам. Мисля си, все още колко по детски е нужно да мислиш, за да отдаваш щастието си единствено на образа в огледалото. Колко малко трябва да усещаш и виждаш, за да очакваш да запълниш всичките си празнини със собствена плът. 

Понеже нямаше дори да те има, ако го нямаше някой друг.
Седнала съм на стабилна основа от обичащи. Дължа, но е удобно.
А ти стоейки върху себе си, тежиш ли си?