Ако адът е някъде, то е тук, съгласна съм. Не сме били такива (или поне не помня). Очите не са били така широко затворени, не сме имали толкова, съществувайки празно. Петнадесет години назад и беше друго, кълна се. Понякога мисля, че съм част от поколението, хванало последния влак на разсъдъка, а всичко останало просто пропадна. Оставихме си ценностите в деведесетте и заклеймихме миналото като време, от което да бягаме на всяка цена. Сега, щом сме по-добри, къде точно стоим и кои сме? Понеже всъщност целият свят е в преход. Карусел, движещ се право надолу и никой няма да се опита да ни спре.
Да живее постмодернизмът, нали..
Няма коментари:
Публикуване на коментар