Липсата на време убива въображението. Крие зад себе си всичко, което ми пречи да спя (поредна седмица вече), страхува се, че ще си кажа всичко този път. Преглъщам думи на сухо в подземието, между метрата, цял един свят се крие там. Предъвквам и последната мисъл, а с нея натежавам още повече като не пиша. Средиземноморието през август няма да ме спаси, даже не го чакам вече.
Ако имах време, щях да си дам свобода.
Сега и двете ги нямам.