Когато нещата станат твърде много за понасяне (приех), учиш се да изоставяш всички, които някак падат от плещите ти и забравят да те питат как си. Както и онези, които предават собствения си товар на теб, онези с очакванията и малки инвестиции, другите, които се връщат за справка (и често с молба), критиците, наблюдателите - никой вече не идва. И оказва се, съвсем леко и тихо става, когато носиш само себе си в малко тяло, живееш в и за него.
Ако нещо има значение, то е егото, горенето в идеята за осмисляне на и без това малкото време. Живея в празна стая и колкото по-силно отеква всяка стъпка, толкова по-щастлива ставам. Пътувам сама и чета, липсата на безпокойство е правопропорционална на липсата на друг до теб. Поне в пика на двайсетте.
В един живот на зависимости, станала съм независима (доколкото мога да бъда), колко щастлив можеш да бъдеш със себе си?