Накрая всичко, предполагам, се свежда до приемане. На случващото се, на неспособността да се пребориш с някои константи, на това, че не можеш да изгониш, но можеш да укротиш дяволите си (или пък да ги пуснеш). Приемане на времето и промяната в него. На себе си. Въпрос на обикване.
Четох някъде, че е проява на егоизъм да очакваш постоянство, понеже не ни било в кръвта. А не са ли там очакванията? Летвите, които вдигаме и никой не прескача, там ли са, понеже иначе са навсякъде. И оказва се, сме толкова втренчени в тях, че не виждаме хората по периферията. А те, седнали някъде там, в незабележим background, чинно броят изгубените си минути и търпеливо чакат да се събудим. За да обичат безусловно.
Толкова за липсата на постоянство. Понеже е изобилие при едни и липса у други.
И понеже не можем да се сърдим, а само да се приемем двупосочно. Такъв е животът.
Няма коментари:
Публикуване на коментар