Уча все още къде са границите на разтегленото време и мразя всичко, в което се е превърнало. Няма да забравя какво съм очаквала (наивно), всичко казано и избледняло с дните. Все още онази със слабите колене се връща понякога. Кара ме да потъвам на дъното, моли се за всичко, от което съм бягала.
Написаното, казват, отминалото, затритото, заместеното, не се връщало. А всичките й часовници все назад вървят, пътува с тях във времето, за да си строи бъдеще в миналото. Много километри се събраха, дъжд се изваля, а небето все такова затъжено, тежко над нея остана. Идва, за да ме помоли, за пореден шанс, но е мой ред да ме няма.