На път съм, пристигам там, където винаги съм чакала себе си. Има още време до точката, но засега пускам бели платна в празни стаи, шаря и откривам простотата на величието (и величието на простотата). Щастлива съм отдавна (незабележимо, щастието ми все такова - тихо) - получавам всичко това, което не съм очаквала, но зная че искам. Така работи времето, разбрах, че не е нужно да чертаеш карти. То теб води, не обратното. Усещам различни вкусове от хора и места с различни пластове, различни цветове - все по-богати и наситени от предишните.
Добре направих, че се пуснах и приех, припомням си, и си благодаря.