Arctic

Когато повечето е в повече и има време за звездоброй, си търся път по който да избягам, търся карта, която да следя. Бъдещето ми е в никое време, (само понякога) търся хоризонт. Свободата от утре искам днес, да вдишвам дълбоко без този товар искам, залезите на някой океан, вечерите на север, удобството на самотата - викат ме при себе си. Къде оставила съм си крилете? Това ли е реалността?

Ако можеш да избягаш, би ли? Ще ли? Само аз ли се съмнявам в изборите и многоликия образ на всичко което ще бъдем във времето?

Искам да разбия, не да стопя, ледовете си - станали са огледални стени на страховете ми. Да започна наново, начисто.

[photo]

Отдавна не помня каква форма приемаше чувството за дом, може би затова не го познавам в думите ти. Може би затова и ти не разбираш моите.
Колко живот е изминал, откакто всичко беше наред? Когато утре беше сигурност.

Научили сме се да мислим в бъдеще време, да вървим по отдавна проправен път. Така е редно, ще порастнеш и ще видиш - казваш.

Какво ако учила съм иначе, ако направена съм от несигурност? Какво ще е, щом се руша от всяко вдишване? Цялостта, разбирам, живее и диша в едно тяло, развива се далеч от нечии представи и бяга от нормите. Цяла съм другаде и по различен начин.

Дом съм станала за себе си, излъчвам топлина.

пасивна агресия

ако вината седнала е упорито

да дълбае душата до костите

едната страна иска да накаже

а другата уморено затваря вратата

няма ли кой да опита

отказали ли са се да ме възпитават

двете половини на едното цяло

или това е само почивка
преди поредно повикване?

Изпитвам перманентна носталгия по черно-белите си спомени, по грамофони, плочи с прах и прожектирани филми на неравно боядисани стени. Липсва ми броенето на лястовици, всеки път, щом решат да си отидат или да се върнат. Рисувах ги на скърцащ под в стара къща, осветена само от прозорци, носещи дъжд, с нарциси под тях.
Преди всеки изгрев, те чакат ли мен, очаква ли ме мястото, където все се криех от света?
Носталгията не е тъга, не е и липса. Щастие е, в минало време.

разбирам (се)

какво да кажа
ако няма нищо

ако няма никой
в бъдеще време

каква да бъда
ако имам себе си

и никой друг
не чака пред вратата

мога ли да те обичам
ако тепърва уча се
на себереципрочност

ако не познавам
отражението

как очакваш
да се вглеждам

в две

Ако емоцията е тук,
а думите ги няма,
това броиш ли за поезия?
Значи пиша
теб.

Ноември, тази година.

Понякога, само понякога изглежда, че все още ме държиш на раменете си. Все още ме вдигаш от земята, лекуваш охлузените колене и не преподаваш грешките - прощаваш ги. Чакаш търпеливо да се върнат душа и материя, понеже толкова често ги губя и не можеш да познаеш мен в нея. Безсънните нощи прекарваш вместо мен, това ли е кръвта ти да живее в чуждо тяло? Две десетилетия и малко, ти все още си тук, а аз все по-често виждам теб в отраженията - не себе си.
Ще почакаш ли, ще спреш ли времето, за да не го усещам как изтича през ръцете ни?
Всеки двадесет и трети, не за себе си, за теб си мисля.

Имаше залези

над топло море през май

давехме се в тишината му

същото през август

под навъсените небеса

срещаше се с пясъка

и си отиваше

имаше вечери без сън

в които кръвта завираше

къде отиде свободата

да не мислим за утре

къде изчезна лятото

в което

бъдещето е мираж

Есените ми миришат на касис и дъждовна водa, на късно разплакани макове. Къде се губиш, когато се търсиш? Аз вървя по неотъпкани пътища, места, които само аз мога да видя, но някой ден, ако останеш, ще те взема със себе си. Ще видиш сивото на небето с други очи, ще се научиш да не следиш часовници, ще слушаш тишината и обещавам, ще я заобичаш повече от мен. Ще знаеш как да усещаш с длани вятъра, да ги провираш през студения пясък на морето през ноември и на въпреки ще ни е топло. Ако някога останеш, може би ще разбереш всичко непонятно досега, всичко в мен, което ти веднъж нарече особено.

Щастие

Веднъж, преди много години, ме питаха къде си търся смисъл. В щастието, отговорих.
И все още е така.

А ако можех да го опиша, щеше да е като да вършиш всичко което обичаш, без да тежи. Както когато те кара да чакаш следващата секунда, както когато утре не стига - просто не спираш днес. Когато те намери някога по пътя и се опита да те задържи, а ти не виждаш. То все остава, търпеливо чака да го преоткриеш и да му платиш.
Намери това, което обичаш и му позволи да те убие, каза Буковски веднъж.
Аз го оставям да ме убие бавно, свивайки сърцето, запълвайки три времена и цяла една паралелна вселена. То ми позволява да се скривам и изгубвам в нея всеки ден, топи ми снега в душата, а аз му плащам в реалността.

Трудно се вярва в бъдеще

освен ако си нямал нищо днес, за което да се задържиш.

Картини

Ако можем да се връщаме назад,

ти би ли?

Или ще запомниш

малкото, което не съм скрила.

В тясна стая

и Моне по стените

не лилиите -

ти ми беше пространството

в което дишах.

Сега зад ъглите надничам,

обещавам, брои минутите с теб
до единадесет

все същото момиче.

опитвам се да намеря
къде прескочили сме границата
и морала
с него
без да видим
колко дълбоко
е свободното падане
малко на шега

а той съвсем сериозно
реторично пита
къде е мястото му
в моята вселена

не ми е нужен анализът
не ми липсват въпросите
нито вниманието
не сме се припознали
всичко е каквото беше
казвам

ти си ти
и това ми стига

След толкова време

Ако ме няма, не е защото нямам нищо за казване, не е защото не искам. По-скоро не мога, цялата тази година ми е отнела силите да събирам душата в кутия, а ефимерното не си струва думите. Срещах и се разделях, счупих се няколко пъти, събрах се отново и строя стените си на точните места. Напуснах душевно, замених година за бъдеще, сърцето ми се връща, спринтирайки нощем, пораснах още малко. Чета повече, отколкото пиша и се надявам, че ти също четеш. Ако не мен, то някого. Понеже, видиш ли, имало какво да научим от другите.
Ето защо, не за себе си - за теб все още пиша.

спринт

състезавам се с минутите
едногодишна война
от сега е обречена
но с нокти и нерви
се борим за място
в живота

аз и времето
времето и аз

всяка сутрин

небето плаче
светът
ще се пречисти

звездоброй

моли ме

да я освободя

хиляда и една нощи

искам да й кажа

че щом обича -

цъфти

а прозрачното на кожата

червеното на устните

златното в косите

не я правят по-крехка

искам да й кажа

че се е чупила толкова пъти

няма нищо за губене

вместо това я заключвам

оставям я да брои

звезди

вечер когато е тъмно
прескачам препятствията
на другата в мен
спъвам се и се удрям
в ъглите й
не искам да живея
на въпреки с нея
понеже сме двата полюса
на една планета
някак си
не се делим

[двадесетичетвърти] всеки месец

щом обичта е сива

също толкова

колкото е и тъгата

щом помниш

но не искаш да се върнеш назад

от страх да не убиеш красотата

на емоциите

на това-което-беше-но-никога-няма-да-е

загубил ли си или си спечелил

ако не намираш думи

нито поглед

нито жест

ако мълчиш

защото друго просто не можеш

щом след всичко някой ти прощава

значи познаваш симптомите

значи било е истина

За двайсетте-и-почти-три си години, смело мога да заявя, че научих уроците, които упорито стояха на пътя ми. Дълго ги заобикалях и не че съм пораснала (струва ми се, това е някак неуловимо), не че зная много. Но е различно и по-легато. Късно разбрах, че не можеш да дадеш помощ на някого, който всъщност не я желае. Не можеш да обърнеш дефинициите, които други са ти наложили. Нищо, че ти такива нямаш за себе си. Не е възможно да плуваш срещу течението, без всъщност да се измориш, но и това ще приемеш накрая. Всъщност, нужно е да приемаш всичко. Кой би помислил, че дори най-тъмните страни трябва да бъдат обгрижвани и това е окей? Прекарваме цял живот в борба със слабостите на едното цяло - с нашите си слабости, а когато си отидат, се чувстваме половинчато. Затова и трябва да ги държиш здраво, за разлика от хората. От онези, които отдавна трябваше да си отидат, чиято липса усещаш като свободно падане: отначало страх и дискомфорт, а после - свобода. Разбрах, че да простиш не е съвсем като да забравиш, по-леко е, особено когато имаш смелостта да обърнеш прошката към себе си. 

Не съм направила достатъчно грешки, за да ви уча и очевидно имам много път да извървя. Но обучих себе си.

И никога не е било по-добре.

Да остане между нас

Иронията, мисля, е прегърнала всичките не-та, които търпеливо чакаха да бъдат изказани, докато аз се правех на герой. Други до тях, които толкова пъти раздадох, без всъщност да има причина.. Забравила съм да се извинявам на себе си, забравила съм да се уча - всеки ден да бъда по-добра от вчера (също помалконаивна); Изглежда, строила съм прегради все на грешните места, но и това ще си простя. Строила съм дом (и живот) от пясък, но вече е различно. Сега съм аз, повече от всякога.

Той веднъж ме пита на какво ме бил научил - замълчах, не намерих думи, които да си струват изричането.
Сега бих отговорила така.

чупих се толкова пъти

разпилях се във всички светове

а той все гони и събира

правя си дъга от цветовете ти ми каза

тежестта на нашето време

всъщност е пропастта помежду ни

в която думите се обезформят

и емпатията умира

време и място

където толкова много тела

чуват

а никой

не слуша

уча се плахо на разбиране

дори и моят свят мечта
да е под сиви тежки небета
и къща с високи тавани
с мирис на книги и спомени

а твоят да се крие
в пясъка на лятото
и новите срещи
надничащ разбиращо
в моя

можем
понякога
да се срещаме
намираме дом
един в друг
заедно

Прибързано

Започва нова година за мен, а лятото някак недовършено си отива. Прибързано. Написах всичко, казах и премълчах. Страх ме е обаче, че вече отдавна няма изненади - знак, че няма и очаквания за оправдаване. Не съм готова да започна отначало, нямах време за обмисляне, нито пък да намеря всичко, което търсех. Все още изморена, просто си тръгвам.
Време е - за прошки, които не зная имам ли правото да раздавам, за затваряне на тригодишен кръг, за отпускане по течението, за утвърждаване (или пък променяне) на посоките. Време е да догоня себе си. Или по-скоро онази, която стои пред вратата на следващия юли с повече страх, отколкото вълнение. Трябва да я догоня, за да й помогна да отвори - път към нов живот.

Започва последна година. Връщам се, за да създавам бъдеще.

Застанали сме на ръба на поредното лято. Малко остана, ще скочим, за да започнем всичко наново. Броя дните назад, така си меря времето след края на горещо безвремие - оживявам всеки септември.
Ще си тръгна от миражите на Ривиерата и ще се върна у дома.

Запази нещо за спомен.

Познаваме ли се?
Така започва бъдещето.
С многоминутно мълчание.
Плаши ли те това,
че никога няма да бъдем същите?
Няма да можем видим света,
нито взаимно да се гледаме,
през онези очи -
търсещите и питащите.
Сега само умеем да пишем,
несръчно, неловко, за спомен -
какво е било,
някога
преди.

изказано

някъде под звездите

убедена съм

има място за всичките ни истини

които така прилежно сме сгънали

събрали сме колекции в сърцата си

колекции от думи

които няма да бъдат чути

но няма и да останат неизказани

смазани под тежестта на небето

завинаги ще ни е леко

някой ден

ще си простим

съзвездия

имаме една такава слабост
да се разбиваме в съзвездия
да блестим в тъмнината
все по правилните причини
болейки

борим се с желания
по-силни от морала
с природата
изплетена от слабости

имаме ли право на избор
как да горим
и колко
щом живеем
за тръпката

Лондон прилича на всичките ми дъждовни есени, даже и през юли. Този месец е особено студен, особено тесен във времевото пространство. Планирам цяла една година върху два бели листа, а датите, една след друга биват зачертани, краят й остро се подава в ъгъла на отсрещната страница. Страх ме е, а колкото повече дърпам времето за заешката опашка, то все по-бързо бяга. Веднъж П. ме попита дали някога спирам, за да се огледам и да видя къде съм стигнала.
Нямам време, казах, имам цял един свят за догонване.

Забравих обаче, да му спомена, за малкото останало мое време, в 4 следобед, когато тук вали, розите тежат и небето им се мръщи, а времето ме връща, години назад. Равносметките ги правя тогава, така и си мисля, че наистина е щастие, да не получиш желаното. Нямаше да съм тук, ако някога бях...
Научих се да искам правилните неща. Намерих(се). Озовах се вкъщи.

Ако беше тук, щеше да ме пита, отговаряйки.
Щеше да ме скрие и да обещае
никой никога няма да ни намери
времето ще спре
другото няма значение
без да ме води, без да го водя, щеше да разбере.


Отговорите на всички мои въпроси намирам в неговите въпросителни.

цъфтеж

[Dew Drops on Peony - Hanne Lore Koehler]

искам да видя света
така както виждам
себе си
с многоликите сезони
но и с хронични валежи

точно като него
нагазих в дълбокото
на бурите
на инат се разлистих
в сърцето им

Търся се

Отдавна не съм спирала, за да осмисля посоката която следвам. Може би от липса на веме, може би от страх, че нещо ще се случи, че ще сложа питанки след всичко казано. Къде съм? Всъщност това е единственият въпрос, който винаги ме е преследвал. Понеже не ме е страх да бягам, нищо друго не е останало.
Сега обичам, живея и дишам една идея, непознато ми е, нищо, че се чувствам у дома. Кой би помислил.. някога, някъде ме предупредиха, не си спомних. Броя си дните до другия юни, когато ще стигна края на задънената улица, по която тичам вече с години. Противореча си и не правя планове, малка война със себе си. Ще спра ли да ги обявявам някога?
Затворих ли атласа завинаги?

морал

често липсвам теб и чакането

ускореният пулс зад ъгъла

където ме посрещаш

и все ми напомняш

колко слаба мога да бъда

щом ти си ми преграда от света

надничам през врати

и все си мисля

че ми е все едно за правилата

които някой друг ти е писал

понеже знам колко е просто -

невъзможно е да убива морала
всичко което те прави себе си

всичко което желаеш

с него

учим се да събаряме прегради

слънчеви зайци

(source)

ако можех да върна
слънцето през процепи
отразено във водата
оранжевото на залезите
ожуленото по коленете
червеното по покривите
миналото свети
в непознати цветове
всеки юни
всяка сутрин
в минало време

Как разбираш, че е приключено?

водиш диалог в мислите, докато реално стоиш пред бетонни стени, когато емоцията приема формата на физическа болка, безизходността, неизбежното осъзнаване на невъзможността за промяна, монотонността на времето, последното изчерпано н-е м-о-г-а.

аз така напускам.

На теб

  Не си спомням кога точно започна да се трупа този страх у мен. И не зная защо не съм ти казвала досега, нито пък защо закъснях с всичко останало. Може би с минаването през толкова много врати, след затварянето им и чакащите други, престанах да се надявам, че някога ще мога да се спра. А когато не вярваш, затръшваш всички врати прибързано. След твоята стоях. Достатъчно дълго, за да те обвиня няколко пъти и размисля още толкова, за да се опитам напразно да разбера, вместо да приема. Трябваха ми толкова много опити да обърна всичко наопаки, за да разбера, че е точно каквото изглежда. И приех.

Приемам само щом обичам, научих.

  Сигурно щеше да бъде различно и времето, и мястото - щяхме да сме други сега. Ако всъщност всичките тези пъти бях казала истината, може би щеше да ме разбереш. Защото колкото и да не го признавах, ти слушаше. Но не съм добра с истините, все са ме нападали, не ме обичат, а аз се пазя.
  Не че бягам, не че не искам, просто е навик и защита.
  А ти ще ми простиш, зная, че не мога да преодолея себе си.
  Все пак се разбираме, от толкова, толкова отдавна -
   без думи.

Y.

никога не заличавам

всичките си пътища назад

незабележимо ги изтривам

оставям си пространство

да се върна

всичките си сбогом усещам така
и пространството остава все толкова празно

тиха точка

изплъзнаха ми се

всички забранени думи

от ръцете

извинявай

обвинявай

писането

става навик

толкова нужен

толкова изискващ

че ти казах всичко

безгласно

с букви

само краят -

многоточие.

гравитацията

ни тежи

практикуваме

свободно падане

а отсреща правилата

стават точки в хоризонт

в единадесет на тъмно

ми показа

че горя

летейки

череши

сладко от череши

лепнещо по пръстите

кожата усеща

земята като котешки език

дланите на баща ми

три пъти по-големи от моите

когато прегръща

все едно те пази светът

изгреви в шест

с небе от портокал

пролет

преди десед години

с всяка следваща

се връщам назад

зад стената

малко след десет
заличил светлината
направил преграда
за целия свят
за чувства говори
отговор търси
на труден въпрос

закъсняла
свивам рамене
ключиците се събуждат
а между тях
въздиша
дълбоко
не знам

през пръстите ми

времето изтича

ти се изплъзваш

в минало свършено

не мога да спечеля едно

без да загубя друго

искам само всичко

някъде на тъмно

животни сме

следваме инстинктите

Спринт

обикалях прекалено дълго
изморих се
от носене на чужд товар
оправдаване на чужди надежди
следене на часовници
за тези които все закъсняват
а не носят нищо със себе си
прелистване на стари книги
отдавна трябваше да ги затворя
спринт с препятствия
бягане от себе си
плуване срещу течението
и никъде не стигнах

Къде съм?
Питам.
Той разбиращ,
отговаря -
у дома.

Никога не сме се губили, казват. Виждаме каквото трябва, срещаме когото е нужно, за да съборим стените, на нещо отдавна твърде тясно. Може би и за да учим - да казваме да на различието, да запомним добре моментите, които не продължават достатъчно, да се учим от истории, да не скачаме в дълбокото сами.
Никой не признава, но е страшно. Представи си...

Важното

Не е точно преди, повече е затишие в бурята. Вече забравих да броя пътите, в които зная, че нещо се случва. Без знак и предупреждение, периодите на промяна се сменят като сезоните, докато връзките с миналото си остават същите. Май беше вчера, беше тихо, беше момент, от онези за хващане, от онези за разказване след дълги години, когато единственото важно, всъщност останало е същото.
А те бурите минават. След тях - дъги.

другите не са ти

вълшебната дума
била е всъщност израз


как разбираш
дали си готов
да скачаш в дълбокото?

darker colour

животът рядко е в черно

но е понякога

натежал с пръстта на раменете ми

какво контролира всичко

което ние не можем

да задържим в ръцете си

да променим в съдбите си

някой ден,

нищо от това няма да има значение,

казват,

само ние оставаме

да оставим нещо малко

след себе си

зеленото на липите
е нюансът на сърцеболене
застоял въздух
под натежали цветове
вечери които си отиват
с малко шум и много Просеко
мека светлина налята в уличните лампи
къде скрихме онова очакване
от периферното следене
се изплъзнахме

Лимонада

Нуждата от самота, кротко приютила се в умората, живее свой живот под сянка на лимонови дървета. Колко повече е всъщност твърде много?
Внезапно ходи ми се по лава, под небе лилаво, натежало над руините на нещо красиво. Ако ще бягам, знам къде да се скрия. Намерих си ъгъл на света, съвсем недокоснат от времето. (Някога), от шумът и мислите, ще си направя лимонада.

жълтъка ми днес
извадиха с лъжица

Неудобства

Напоследък не се случвам, дните само минават без осъществяване на същността. Поезията казва, е това което се случва, когато нищо друго не може. Буковски. Все тъжни истории са ми в главата и колкото повече го премислям, толкова по-разумно ми се струва да отпусна края. Края на една обвързаност с нищото, големи епитети за не толкова пространствени понятия. Изписани са на кутии, в които прилежно съм се събрала - цялата.
Винаги съм обичала собствените си граници, а сега преосмислям.

топлината на слънчевите зайци
на оранжевите залези
които така и не се научих да обичам
прегръдките на раздяла
сигурното утре което изглеждаше толкова далече
а се оказа на една въздишка път
пролетта в град който заспива
упоен от аромата на липи
и не се събужда до юни
далеч са от тягостната мъгла
съвсем далеч от днес

Иска ми се да ти кажа, че можеш да почакаш, така както сега стоиш, пред входната врата и скоро всичко ще е както бяхме предвидили. Ще опитам. Скоро тихите вечери ще се върнат, ние ще излезем от дълбоките води, които сме нагазили и нищо няма да ни липсва. Ела по-близо и ще плуваме заедно.

почакай

малкото подслон, многото хора
малкото време, многото грешки
не искам да гоня
накъде сме се забързали
след като принадлежим
все някъде, все на някого и все на нещо
обещавам, утре няма да е същото
понеже ще се събудим с амнезия
за пътите в които не бяхме достатъчни
ще забавим темпото
и миналото ще е само разказ
като онези за предишни лета
също толкова нереален
толкова неболящ

дефинициите

 всепоглъщащите те

какво чувство е да ги убием

как направи така че всичко нищо да не значи

спря ми времето и всички отрицания

вече друго е

 дебна

играем за тръпката

в отраженията си

само теб виждам

weak

питаш как съм
никога не съм оставала без вяра
вярвам в красотата
естеството на простотата
хуморът в тъмнината
силният пулс и ритъмът на крачките при спринт
абсолютът на отдаването
губенето в мислите следобед
времето и неговите начини постоянно да не стига
питаш ме - аз само казвам
че ми липсва да си спомням изгреви и залези
които не са започвали с умора
болезнено тяло и графици
войник съм и зная правилата
но колко пъти обещаваше
че нищо няма да се промени
а всичко си тръгва
единствено красотата има навик да се връща
цветът в промеждутъците на деня
постоянното щастие

Трябва да е.

Когато започна да се съмнявам в себе си, си припомням, че критиките идват далеч по-лесно и бързо от подкрепата. Последното не съм го виждала, но и то съществува, вярвам.
Всичко е наред, насред бъркотията, си казвам и за пръв път наистина го мисля. Може би защото от случилото се не съм станала по-горчива, не съм се изгубила и мисля, че зная накъде отивам. Всичко е наред, просто малко умора, малко време, малко е обсебващо, изискващо, малко аз и повече трябва. Има ли значение, ако дните сега са средство за утре?
Знам какво правя - каквото трябва. А те, обвиненията си лежат на земята, хвърлени по нищото. Знаеш ли, не е късно да ги събереш.

закъсняла ревизия

Понеже тази година си заслужи краткия текст. И аз я заслужих, вярвам.
Беше на ръба, където отдавна не бях, после се премести в епицентъра, който пък съвсем не бях виждала. Върнах русото, доведох вяра, с която не се познавахме, редуцирах контактите до малко над нулата. Толкова и ми е студено в новата къща, която съвсем не е дом. Проговорих арабски, станаха пет. Опитах да поговоря на три от тях, но езиците са като хората - забравиш ли да ги посещаваш, те малко по малко изчезват, докато всичко не се сведе до банален поздрав. Видях пълното (не)щастие, липсите в сърдечен вариант и няколко диаманта, които ми напомниха за каменистия бряг на Средиземноморието. Всъщност той изглеждаше по-добре, нищо че сега се усеща като мираж. Върнах всичко нужно и изхвърлих останалото - въпреки критиката.
Научих се да приемам.

Иначе беше ужасна година, добре че си отиде.

различна година

имам с какво да отмервам секундите
имам с кого да избягам
за цяла една нова година искам
безсмислена
без мислене
връщаме стари ленти
монотонност в монохром
със същите смисли преизпълнени поне
ако не с това, което ни се иска
да избягам
просто някъде
има ли значение
ако ще е с теб