Лондон прилича на всичките ми дъждовни есени, даже и през юли. Този месец е особено студен, особено тесен във времевото пространство. Планирам цяла една година върху два бели листа, а датите, една след друга биват зачертани, краят й остро се подава в ъгъла на отсрещната страница. Страх ме е, а колкото повече дърпам времето за заешката опашка, то все по-бързо бяга. Веднъж П. ме попита дали някога спирам, за да се огледам и да видя къде съм стигнала.
Нямам време, казах, имам цял един свят за догонване.

Забравих обаче, да му спомена, за малкото останало мое време, в 4 следобед, когато тук вали, розите тежат и небето им се мръщи, а времето ме връща, години назад. Равносметките ги правя тогава, така и си мисля, че наистина е щастие, да не получиш желаното. Нямаше да съм тук, ако някога бях...
Научих се да искам правилните неща. Намерих(се). Озовах се вкъщи.