За двайсетте-и-почти-три си години, смело мога да заявя, че научих уроците, които упорито стояха на пътя ми. Дълго ги заобикалях и не че съм пораснала (струва ми се, това е някак неуловимо), не че зная много. Но е различно и по-легато. Късно разбрах, че не можеш да дадеш помощ на някого, който всъщност не я желае. Не можеш да обърнеш дефинициите, които други са ти наложили. Нищо, че ти такива нямаш за себе си. Не е възможно да плуваш срещу течението, без всъщност да се измориш, но и това ще приемеш накрая. Всъщност, нужно е да приемаш всичко. Кой би помислил, че дори най-тъмните страни трябва да бъдат обгрижвани и това е окей? Прекарваме цял живот в борба със слабостите на едното цяло - с нашите си слабости, а когато си отидат, се чувстваме половинчато. Затова и трябва да ги държиш здраво, за разлика от хората. От онези, които отдавна трябваше да си отидат, чиято липса усещаш като свободно падане: отначало страх и дискомфорт, а после - свобода. Разбрах, че да простиш не е съвсем като да забравиш, по-леко е, особено когато имаш смелостта да обърнеш прошката към себе си. 

Не съм направила достатъчно грешки, за да ви уча и очевидно имам много път да извървя. Но обучих себе си.

И никога не е било по-добре.