Изпитвам перманентна носталгия по черно-белите си спомени, по грамофони, плочи с прах и прожектирани филми на неравно боядисани стени. Липсва ми броенето на лястовици, всеки път, щом решат да си отидат или да се върнат. Рисувах ги на скърцащ под в стара къща, осветена само от прозорци, носещи дъжд, с нарциси под тях.
Преди всеки изгрев, те чакат ли мен, очаква ли ме мястото, където все се криех от света?
Носталгията не е тъга, не е и липса. Щастие е, в минало време.