Понякога, само понякога изглежда, че все още ме държиш на раменете си. Все още ме вдигаш от земята, лекуваш охлузените колене и не преподаваш грешките - прощаваш ги. Чакаш търпеливо да се върнат душа и материя, понеже толкова често ги губя и не можеш да познаеш мен в нея. Безсънните нощи прекарваш вместо мен, това ли е кръвта ти да живее в чуждо тяло? Две десетилетия и малко, ти все още си тук, а аз все по-често виждам теб в отраженията - не себе си.
Ще почакаш ли, ще спреш ли времето, за да не го усещам как изтича през ръцете ни?
Всеки двадесет и трети, не за себе си, за теб си мисля.
Няма коментари:
Публикуване на коментар