Не си спомням кога точно започна да се трупа този страх у мен. И не зная защо не съм ти казвала досега, нито пък защо закъснях с всичко останало. Може би с минаването през толкова много врати, след затварянето им и чакащите други, престанах да се надявам, че някога ще мога да се спра. А когато не вярваш, затръшваш всички врати прибързано. След твоята стоях. Достатъчно дълго, за да те обвиня няколко пъти и размисля още толкова, за да се опитам напразно да разбера, вместо да приема. Трябваха ми толкова много опити да обърна всичко наопаки, за да разбера, че е точно каквото изглежда. И приех.
Приемам само щом обичам, научих.
Сигурно щеше да бъде различно и времето, и мястото - щяхме да сме други сега. Ако всъщност всичките тези пъти бях казала истината, може би щеше да ме разбереш. Защото колкото и да не го признавах, ти слушаше. Но не съм добра с истините, все са ме нападали, не ме обичат, а аз се пазя.
Не че бягам, не че не искам, просто е навик и защита.
А ти ще ми простиш, зная, че не мога да преодолея себе си.
Все пак се разбираме, от толкова, толкова отдавна -
без думи.
Y.
Няма коментари:
Публикуване на коментар