Пощенски пликове

Ако можехме да отделим крака от повърхността, щяхме да усетим прилива на въздух, свобода. Пиша докато напускам, защото в такива моменти най-ясно се различават чувствата. Март, като март. Ту студен, ту нетърпимо топъл, спуска се бавно над календара, за да остане. Да даде усещане за пролет. Това място е тихо през този сезон. Събужда се още, зимата тлее по покривите и отказва да си тръгне. Но София не чака и се разлиства, става все по-магична пред незаинтересованите погледи на минувачите. Пак диша, дишам и аз, стъпка по стъпка се връщам към минало, заровено под безброй отрицания, заклеймено от страх да не ми липсва(а то никога не е спирало). Не знае, че домът остава дом, не по паспорти, а по чувства. Не се заличава връзката, колкото и пъти да го напуснеш. Боли, ще мине. Сигурно е лесно да претръпнеш след години, когато въпреки но-тата, знаеш, че си направил правилния избор. Полунощ по Витошка, музика, светлини и мирис на храна. София живее денонощно в собствената си прекрасност. Никога не съм заспивала уморена от щастие, както съм сега и дишам леко. А на сутринта оправдавам вълнението с изпити, няма с какво друго да замаскирам липсата на въздух в дробовете. Знам, че ще си тръгна след броени часове. Тясно ми е и мога само с пръсти да рисувам слънцето и изгрева над Витоша, думите не ги намирам в себе си, а и така ще са излишни. Мога вечно да остана под синьото на небето, да вдишвам горчиво кафе и да слушам събуждане. Домът си е дом, където и да си. След всичките ми скитания, преболявания и компромиси със себе си, вярвам, на пликовете за писма и картичките от далеч за мен, ще пише София.