Като малка наистина, ама наистина си вярвах. Лягах на задната седалка на колата при всеки удобен момент, завивах се с нечие яке и гледах звездите през прозореца. Луната ме следеше, ярките малки петънца на небето, и те. Истина ви казвам. Чак свят ми се завиваше, прилошаваше ми, но не спирах да гледам, исках да се уверя, че са там. После малко по малко притварях очи, за да излъжа, че спя и да ме вземат на ръце, понеже това бе един от малкото моменти, през които усещах нечии ръце да ме обгръщат. Един от малкото моменти, в които съм била наистина спокойна.
Сега се чудя има ли кой да ме последва, както звездите ме следваха тогава - не с резултати, а само със светлина. Достатъчна е, да. И те ни топлят, въпреки че не с енергия, а с това, че са там. Трудно ще намеря някой, който да ме последва без въпроси, чиито ръце да не ме пуснат никога.
Важното е, че поне тогава вярвах в нещо толкова красиво.
Виж ти, имало и оправдани лъжи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар