За образите в огледалото на миналото

Връщам се към корените си, за да премина през дървените врати с огромните огледала в тях. Назад във времето се връщам, за да се погрижат за мен и да ми припомнят за това, което бях. И само се надявам някой ден да ме гледат така, както аз поглеждам към жената, посветила всяко свое лято на мен. Всяка приказка и всяка грижа. Усещам сладкото от дюли, оранжевия изгрев и истинската пръст. Друго е да стъпваш по земята, която те е отгледала.
Женското начало е навсякъде. Притихнало е, кротко скрито под роклите от петдесетте на миналия век. Когато друго не остава, освен да си жена. Да съграждаш дом, между голите стени и дървения под да разпалваш топлина, да бъдеш рамо, основа на всеки зид на своето семейство. Имам чувството че няма нищо по-велико от това да бъдеш силен докато всъщност си привидно слабият. Да мълча, това ме учи далечното минало. Да бъда тиха, кротка, като водата да оставям всичко да се носи през живота, да се самопречиства. Снимките и черно-белите ленти ми подсказват, че има нещо магично в компромисите и простотата на ежедневието. Че е имало нещо по-голямо от модерното ни Аз, от егото и новото предизвикателство всеки ден. Имало е  ценност, заровена дълбоко под пръстта, а над тази пръст – бетон. Над бетонът дните на друго поколение, това на майка ми и на друга женственост. На грижа и постоянна промяна, цели, усъвършенстване, високи обороти, усложненост. И все пак й бе останало време да ме научи на естетика, да гледам как се изгражда самоуважение, да се мъча да не разливам червения лак извън ноктите си и да пия кафето си горчиво. Някъде между двата свята търся себе си, опитвам да открадна от всичко най-доброто и да проумея колко трудно е било, беше и е да си жена. Да си крехка и чуплива, все пак да променяш, а не да се поддаваш на промяна, да си цялата търпение, червено и полъх на парфюм или цветя. Огледалата са за да ни отразяват през призмата на миналото. Поколенията също.