Не знам дали съм ви разказвала, но обичам такива моменти. Точно като този сега, когато лактите ми се опират върху дървения плот, а сърдечният мускул така усърдно работи, че се допира до ръба на масата. Учестеното дишане при мен е знак за успех. Не, че нещо, ама винаги си е било така. Времето спира, дланите ми изстиват толкова, че едва помръдвам, разнасят се тръпки из тялото ми и всичко става механично. След като ударите забавят своя ход и моментът, който решава целия ми живот приключи, разбирам, че вече съм успяла. Обзема ме чувство на предопределеност. Термин, който използвам рядко, понеже малко са нещата, които не можем да опишем с думи. Но са най-важните. Неща като да усещаш магията на живота, иронията, чуждо сърцебиене, слънчеви лъчи през Brownian motion, зеленото на кестеновите листа, дълбокото в цветовете на нечии очи...
Такова е и да знаеш без конкретни факти... предопределеност. Магично, вятър през пръстите, не се вижда, усеща се.
Важните моменти са предречени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар