На колко се чувстваш?

Имало и хубави неща, светът посреща новото начало. Докато се мъча да не чувам и виждам едно, друго съвсем различно се разтваря пред мен. Не можеш да заглушиш някои звуци - също като тези на птиците, просто не става. Затова повтарям как всичко тук ме задушава, толкова е низко. Цитират ме, чак срам ме хвана. Какво знам аз? Нищо. Питат ме какво искам, ами нищо не ми и липсва. Нали сами си правим живота(може би затова бягам от тук)? Но аз пък мисля, че той оформя нас. Щото на двайсет не е като на петнадесет(ще ме прощавате, ама е така, и сърцето, и умът различно мислят), а на четиресет и седем не е като на двадесет, поне мама това каза. Мама знае най-добре. Кръвта не лъже, не примамва, дава само помощ за живот. Иска ми се да се вслушвам в шумоленето и по-често, някои грешки можеха да бъдат избегнати. Но тогава пък нямаше да се чувствам на колкото съм. Точно. Нито секунда по-малко. Затова нямам нужда от показност, от пошлост, среднощни мъгливи спомени не ме привличат, не съм другите. Точно затова, радвам се на пролет, на сладки целувки и когато някой ми пази тихо. Сега чак разбирам, аз съм на колкото съм и нито ден в повече мъдрост.