Това време на годината и специално следобедите, които така идеално се вписват в дъждовете му, свързвам с вкус на горчиво кафе. Онова истинското, не-инстантно, дето се утаява на дъното на всяка чаша, а ароматът му преминава от синусите до върха на езика и обратно, стомахът ти се преобръща и трепериш. Докато е студено се прибирам, чудя се какво е да съм тях. Винаги по едно и също време, биологичният ми часовник е настроен за събуждане. Започвам да си мисля какво би било да имаш, да трябва, някой да те чака, входната врата да се отвори отвътре, да е топло, вече светло и да мирише на вечеря. Защото никога не съм познавала тази страна на шест часа следобед, пред-априлско време. Не знам хубаво ли е, лошо ли, това което правят другите след работа. Сноването между магазина и вкъщи. Защото го нямам, може би, затова така ме е привличало. След поредното силно кафе, няколко сърцебиения по-късно и начало на дъжд, съм пред входната врата. Отключвам, тъмно и студено е, тихо, мирише на края на март.
Инстантният живот завинаги ли е?
Няма коментари:
Публикуване на коментар