успоредно преминаващите мисли

Искам простички неща, като дълги пролетни следобеди в близкия парк, последвани от европейско кино и пуканки, например. Искам тъмна зала, голям екран, малко въображение и тишина. После вино и платно за добра абсорбция на маслени бои и чувства. Малко по малко да си отива денят с тихо рисуване и нежна музика. Искам самотност, защото целостта е нереална. За мен всеки ден изследването на света 'едва сега започва', затова се чувствам уморена. Някои не спират, за да се замислят какво им се прави НАИСТИНА, точно в този миг и в този ден, живеят в посредственост. Докато аз обмислям успоредно всичките си желания за стотни от секундата, заболява ме от опити да се осъществя, а после тръгвам от поредната свършена задача за деня, мислейки си за европейско кино и безпроблемност. Merde, защо все не може да е простичко?