От думите на моите родители,
научих през годините, че
никой не заслужава компромисите ми повече от самата мен
и в повечето случаи, това, което ме тревожи,
ще попречи за минутка на равномерния пулс на сърцето ми,
но ще отмине, така, че има ли смисъл?
Казваха ми, че не всичко е черно-бяло,
че не бива да бързам, защото все се изгарям със супата
и винаги ще е по-вкусна утре.
И знаели, че съм малко непохватна,
но за сметка на това, знам как тайничко да заличавам следите си.
Разбирала съм всичко с дума или само с поглед,
затова нямало нужда да повтарят,
даже и сега.
Научиха ме(може малко късно), че нищо не знам.
Утре може да е друго, другаде с друг.
И ако обичаш не виждаш ясно,
но пък и да видиш, няма да промениш усещането си.
Защото сърцето не спира, независимо колко рани са му отваряли
и след поредната, някой ден умът се намесва.
Казваха, че все ще съм
"вече голяма за нещо"
и е така всеки ден.
Затова днес съм достатъчно голяма,
за да мога и сама
да решавам
къде ще падна
и кога пак ще ме вдигнат
с нов урок,
и "няма нищо, ще мине",
защото никога няма да бъда
достатъчно голяма,
за да съм без тях.