Илюзиите над всичко

Тялото ми се бунтува и искам да го чуя, а не мога. Правя отчаяни опити да намеря баланс(чуждо е за мен), но явно съм пъзел за себе си толкова, колкото съм и за другите. Усещам с всяка фибра как тези дни минават на slow motion, стоп, пауза. После право напред, с всички сили да докажа, че съм кълбо от атомна енергия. Прицелвам се в стените си, използвам лък и всичките стрели, които нося на гърба си. (Затова ли все нещо ми тежи?)
Правя всичко на решето, нали съм стрелец, не уцелвам - просто отивам и рисувам идеалната окръжност около стрелите си. Ето, всичко е наред... така си мисля. Нищо, че другите подлагат на съмнение същността ми. Затрупват ме с въпроси, опитват се да ме накарат да мисля. Аз не мисля - аз действам. Аз съм аз.
Това има ли логика изобщо? 'Щото моята е желязна, ще ви кажа, че има.
И оставам без коментар относно собствените ми решения. Може да нямам план за следващите 20 години, но имам мишена. Красива и кръгла. Блестяща, със стрела забола цяло съзвездие по средата. Моя си. Където съм улучила целта, независимо как.
Затова без коментар. А значи и без въпроси...
моля.