Като за раздяла

На прибиране през прозореца на такситата си виждам всичките истории, които светът пропуска да отбележи. От онези истории, които не можеш да разкажеш, просто защото не намираш думите. И дори да успееш да сглобиш едно-две изречения, отрупани с препинателни знаци и възклицателен тон, знаеш, че ю сък, когато става въпрос за магията на малките моменти.
Жена плаче на чуждо рамо. Като за раздяла. Като за онова последно "сбогом" сякаш някой си отива, без право на обжалване. Като за смърт. Ръцете й се впили в ризата му, очите й по-сини от всякога - сълзите ги избистрили. Ръцете му по косата й, се движат успокоително надолу, като приспивна песен с обезболяващ ефект. Сбръчква чело, притаява дъх и настъпва пикът на болката. И това ще отмине...
Секунда, поглед настрани и вече ги няма.
Мисля си,
щом така светът побира цялата болка в утробата си, взима си хапче "време" и се лекува,
ще мога и аз.