forgive me

Търся си отговори на следните въпроси:
Кога разбираш как да говориш меко, кротко, като коте, свряно в ъгъла - да защитиш позицията си, само с поглед, без с нокти да нападаш?
Колко думи са нужни, за да кажеш какво точно те гложди отвътре?
На колко грешки имат право родителите? След коя вече ще можеш да кажеш стига?
До къде стигат границите на прошката?
Иска ли я някой?
Искам да знам.
Тогава
(може би)
ще мога да заспя
спокойно.

Не се познавам

Твърде много денонощия вече се лутам да търся някъде истината. Опитвам да оправдая неща от миналото, които не мисля, че трябва да си обясня. Не мисля, че трябва да прощавам, но си търся извинение да раздавам съжалението си безплатно. Бягам сутрин с птиците, по изгрев бягам, за да се прочистя от всичко лошо. Но все още чакам момента, в който да запуша уши, да затворя очи и да скоча в басейна от лудост. Деня в който ще се разделя с миналото си, ще е денят, в който ще бъда свободна да се променя. Ще дойде ли?
Още една нощ минава, не мога да заспя. С лавандула по възглавницата - нищо. Пак ще се будува, ще се мисли как да се избяга от неизбежното. Връзвам на моряшки възел последната нишка от паяжината, в която ще се хвана.
Не, не се познавам. Огледален образ съм на друго мое аз.
Чакам да се променя.

Отказвам да стана планета,

щом мога да бъда цяла вселена.

код червено

Усещам, че ми е време да тегля чертата.
Време за изводи,
затова:
това лято ме научи,
че мога да бъда каквато поискам,
стига да искам,
стига да виждам смисъл в старанието
че уважението ясно се вижда когато е там,
точно както когато го няма
че има неща, които е добре да премълчиш,
но с някои думи е редно да спориш
че обичта може да я няма на здравото място,
а да се появи неочаквано, лекувайки някоя рана
че за хепи енд никога не е късно,
просто защото никога не е късно да помислиш за своето щастие
че родителите не делят 50/50,
защото целите 100 са за теб
че старите грешки ще се появяват
дори след като си спрял да премълчаваш,
просто защото хората трудно се променят
че след многото компромиси,
изведнъж усещаш как всичко натежава и няма място за повече
че няма нужда да се променям за нищо,
така съм себе си и това е okay
че някои хора дишат с работата си,
не защото трябва, а понеже им е в кръвта
че мога да издържам на необикновено горещо
и гласовете в главата ми притихват късно вечерта
че обичам вино с вкус на касис и боровинки,
че цялото лято ми беше в червено

малко магия ми трябва,
за да се върне детето в мен,
да потропа босо по асфалта
да си каже,
че е смело
и няма нищо страшно в живота.
няма нищо лошо
да помечтае,
без сарказъм в мислите.
да знае, че не винаги е само,
нищо, че останалите все по-често ще ги няма.
след поредната свещ повече в тортата,
ще се зачуди какво има
и какво му остава.
ако има малко магия
в повече тази година,
искам тортата си да посипя
със звезден прах през ноември.
и детето да знае,
че това което остава,
е цял един живот
приказки.

Bordeaux

Този ден ми показа колко много съм скрила от другите. Колко имам за раздаване (откъм думи и действия). Все още го имам. Това барабанене по масата с пръсти, грацията на всяко движение, червеният лак, погледът изпразнил думите от съдържание. Мога всичко, но не искам. И това е първата вечер в поредното такси, когато осъзнавам защо съм това, което съм. Защо съм вселена от тайни и не подарявам себе си просто така. Запазила съм цветното си оперение за някой. За нещо специално.
Всичко преди това са уроци. И го чакам.

YOU can't feed the poor, but you can fund a war?

Мисля си какво ли е да грабят от мен. Да грабят, а аз да не отвръщам.
Не оправдавам, просто обръщам другата страна на порочния зар.
Никой в този свят не може да каже какво е честно и какво не. Водите по границите на позволено и табу са се размътили, затова ни е толкова трудно да различим черно от бяло. Може би всички грешим по малко. И е по-добре да го наречем така, отколкото, че всички сме прави до някаква степен. По-добре е, защото обичаме да съдим, да сочим с пръст, да обвиняваме в жестокост, още преди да помислим, дали не сме я провокирали. Смятаме, че сме ограбвани, докато грабим и ловуваме. Мислим си, че ни унижават, докато ние обиждаме. Че сме малко повече и малко по-добри. Над всичко ли сме?
Мисли от двете страни на едно и също действие.
И ще разбереш, че винаги има отговор на Защо? Той винаги е логичен - за жертви и насилници, макар и нечестен.
Иска ми се да нямаше толкова омраза. Също и да не водя разговори посреднощ, с хора, които се опитват да ме убедят, че всички ние сме по малко расисти и егоцентризмът ни е присъщ. Че войната и моралът може да имат помежду си знак за равенство. 'Щото нали се сещаш... bombing for peace is like fucking for virginity. Точка.
Защото докато някой мисли, че неравенството ни е в кръвта и усеща тезата си като своя втора кожа, жестокост ще има.
Страх ме е, че нещата няма да се променят. В главите ви.

За мое оправдание - нямам конкретна тема. (май.)

От думите на моите родители,
научих през годините, че
никой не заслужава компромисите ми повече от самата мен
и в повечето случаи, това, което ме тревожи,
ще попречи за минутка на равномерния пулс на сърцето ми,
но ще отмине, така, че има ли смисъл?
Казваха ми, че не всичко е черно-бяло,
че не бива да бързам, защото все се изгарям със супата
и винаги ще е по-вкусна утре.
И знаели, че съм малко непохватна,
но за сметка на това, знам как тайничко да заличавам следите си.
Разбирала съм всичко с дума или само с поглед,
затова нямало нужда да повтарят,
даже и сега.
Научиха ме(може малко късно), че нищо не знам.
Утре може да е друго, другаде с друг.
И ако обичаш не виждаш ясно,
но пък и да видиш, няма да промениш усещането си.
Защото сърцето не спира, независимо колко рани са му отваряли
и след поредната, някой ден умът се намесва.
Казваха, че все ще съм
"вече голяма за нещо"
и е така всеки ден.
Затова днес съм достатъчно голяма,
за да мога и сама
да решавам
къде ще падна
и кога пак ще ме вдигнат
с нов урок,
и "няма нищо, ще мине",
защото никога няма да бъда
достатъчно голяма,
за да съм без тях.

Трудно ми е

да се радвам на живота без да полагам усилие да го насоча. И някак късно разбрах, че не мога да избягам от себе си.
Затова поне ще опитам да се приема.

Време ми е

Време е да си отида от моето така наречено всичко, от стъкленицата сапунени мехури, от клишетата, наложени като шаблони върху стените на всичките ми къщи. Време ми е да пътувам, за да намеря нещо мое. Време е за дом в м.р., ед. ч.,

единствен смисъл.

Илюзиите над всичко

Тялото ми се бунтува и искам да го чуя, а не мога. Правя отчаяни опити да намеря баланс(чуждо е за мен), но явно съм пъзел за себе си толкова, колкото съм и за другите. Усещам с всяка фибра как тези дни минават на slow motion, стоп, пауза. После право напред, с всички сили да докажа, че съм кълбо от атомна енергия. Прицелвам се в стените си, използвам лък и всичките стрели, които нося на гърба си. (Затова ли все нещо ми тежи?)
Правя всичко на решето, нали съм стрелец, не уцелвам - просто отивам и рисувам идеалната окръжност около стрелите си. Ето, всичко е наред... така си мисля. Нищо, че другите подлагат на съмнение същността ми. Затрупват ме с въпроси, опитват се да ме накарат да мисля. Аз не мисля - аз действам. Аз съм аз.
Това има ли логика изобщо? 'Щото моята е желязна, ще ви кажа, че има.
И оставам без коментар относно собствените ми решения. Може да нямам план за следващите 20 години, но имам мишена. Красива и кръгла. Блестяща, със стрела забола цяло съзвездие по средата. Моя си. Където съм улучила целта, независимо как.
Затова без коментар. А значи и без въпроси...
моля.

Така, както те няма

Не съм си помисляла,
че няма да те има
за ден,
два
или пък вечност.
Нали даже така,
както те няма,
ми оскубваш перата,
не мога да летя.
И както те няма,
дърпаш люспа по люспа
от рибешката ми опашка,
за да не се науча да плувам,
да не избягам с течението
в открито море.
По-дълбоки води
от тези, в които с теб се давим,
да няма.
Както те няма,
си ловецът за Снежанка -
забождаш нож в сърцето,
изтръгваш го докато бие,
за да ми докажеш, че живея,
даже така,
както те няма.

Да блогуваш

(може и без пилци:)
е като диагноза. Обсебват те изрази, мотаят се в мислите и нарушават съня ти в три през нощта. Не те пускат, докато не изкараш и най-грозното на показ, докато не започнеш да пишеш.
Понякога се чудя кой се крие зад стената с думи, чия маска не мога да сваля и дали не ме наблюдава отсреща докато го прочитам. Представям си всеки, когото срещам, как пише. Дали съседът отгоре не излива целия си екстаз в думи, измисляйки си герои(имената и лицата са случайни - нищо общо с действителността, нали)? Само дето действително, жена му вика с котките по цяла вечер(да им завидиш), така че защо са им написани истории... Дали жената от магазинчето долу, си има кулинарен блог и твори до безкрайност, до добре изглеждаща златиста кора? Как ще звучат мислите на колегата, който ме поздравява рано сутринта? Разпръснати мисли по пода събирам, предавам по въздушно-капков път, дано не е заразно.
Но не всеки трябва да пише,
то е въпрос на избор, мисли и на това, дали имаш да кажеш нещо(на себе си).
Повтарям - не всеки трябва да пише,
точно както не всеки
(трябва да)ме чете.
По-важно е да разбираш.

Като за раздяла

На прибиране през прозореца на такситата си виждам всичките истории, които светът пропуска да отбележи. От онези истории, които не можеш да разкажеш, просто защото не намираш думите. И дори да успееш да сглобиш едно-две изречения, отрупани с препинателни знаци и възклицателен тон, знаеш, че ю сък, когато става въпрос за магията на малките моменти.
Жена плаче на чуждо рамо. Като за раздяла. Като за онова последно "сбогом" сякаш някой си отива, без право на обжалване. Като за смърт. Ръцете й се впили в ризата му, очите й по-сини от всякога - сълзите ги избистрили. Ръцете му по косата й, се движат успокоително надолу, като приспивна песен с обезболяващ ефект. Сбръчква чело, притаява дъх и настъпва пикът на болката. И това ще отмине...
Секунда, поглед настрани и вече ги няма.
Мисля си,
щом така светът побира цялата болка в утробата си, взима си хапче "време" и се лекува,
ще мога и аз.

кой би предположил?

Искам малка къща с голяма библиотека. С много рафтове, порцелан и цветя.
Ако може да е есен, да прииждат облаци с цвят на гранит и зеленото на листата, да е по-зелено от всякога. Искам прах по кашони и чувство за дом. Може да има огромни прозорци, няма значение, че е тясно пространство, искам завеси с цветя и завивки за дъждовните дни на Лондон. После книга, какао и никой пред прага ми.
С толкова плаващи пясъци под краката си, изпуснах и хората в тях, всички спомени малко по малко изчезват. Не помня как да хващам чужди ръце, дори когато ме молят. Не оставям следи... само люляковото по стените, стъклото, роклите разпръснати по пода, всичко ще зарежа тук, където и без това не съм със съзнанието си.
Просто искам да си спомня, че има мое, някъде другаде чака, чака до моето аз, защото наесен всичко изхвърлям както е било и вече ще ме няма.
Предполагам, традициите ни подготвят за бъдещето.

cold stream

Искам,
трябва
някой да ме излекува от всичко, което ме дави. Всичко, което дърпа тялото ми навътре е това мъртво течение, тръгнах без спасителен пояс и лодки в открито море. Съблякох вече всичките си кожи, костите не мога - те са здрави, то и тях повлече в неизвестното. Нищо не остава, когато потъвам, заглъхналите писъци на птиците са последен звук. Търся лек за себе си - сладост за солта. Не знам къде съм,
искам,
трябва

някой да ме намери.

всичко отминава

Тръгвам си
и днес приключи
и това премина
нали то всичко отминава
и ти ще отминеш
ще те изваля
ще прегърмя
ще прокървя
солта от раните ще ближа
и пак ще те изтрия
нали и днес отмина
всичко лошо
даже и умората
и тя изчезва в края на деня
и злото
парченце по парченце яд
всички възклицания
се скриват
нали ще си отивам
у дома
където вече свикнах
че няма да те има

Ще ме запомниш.

Вървя по ръба на собствените си граници,

виждам призраци, спиращи сърцето.

Стоп.

секунда мълчание, липса на въздух, сковах се.

Не, грешка. Припознах се.

И ми се искаше да видиш нещата по различен начин,

от моята страна, може би.

Жалко

за парфюмът ми, който остава след всяка друга

за отпечатъците по съзнанието ти,

за движенията, замъгляващи го,

за изпуснатите думи,

незабелязани в петолинията на някоя песен.

Ще ме запомниш, знам.

Жалко, че ни няма,

че не сме.

Понеже на теория сме приказка,

а на практика - финал.

не мога да чакам

Жегата е търпима докато
един по един
листите от календара падат
победих ги
с обич към късно лято
плаж само под купести облаци
и обилни валежи
нервно потропване със стъпалата
никога не съм била добра в търпението
затова винаги се изгарям
винаги падам
ожулвам и последното здраво място на коляното
късам новите дрехи
цапам се със сладоледи
не мога да чакам
но ще търпя още малко
защото всичко понасям
докато листите падат
и чакам, тихо повтарям
ела септември.