Ако нещо си тръгне..

"Ако някой е решил да си тръгне, ще си тръгне.
                               ...
Ако някой е решил да остане, ще остане. Без нужда от подканване. Без борба. По интуиция." 
от Разпилените парченца
На една вълна сме - каквото е писано... да.
Колкото повече време минава, толкова повече започвам да вярвам в съдбата. Имам две причини за това - или наистина съществува, или с годините ставаме толкова по-слаби, плахи и цинични откъм чувства, че решаваме да оправдаем и оставим всичко на случайността.
Аз не зная в какво вярвам. Но зная, че просто такъв е моментът.
Има дни, месеци, дори години, в които се чувстваш като есен. Всичките ти цветове тичат из земята, нищо че разголваш така всички кръвоносни съдове като клоните към небето. Чакаш първият полъх, после втори, трети и така докато не намериш отговорите на всичко, което някога си търсил. Промяната е константа, научих го чрез сриване на всичките си вярвания. И мисля, че ги израждам наново.
Вече не зная кое е правилно и кое не, но съм убедена, че не можем да задържим нищо и никого, колкото и да искаме да вкопчим ръце. Сезони се сменят, хора тръгват, а понякога ние напускаме. Не е ли успокоително да вярваш в нещо като съдбата? Няма ли да заспиваш по-леко, ако се молиш на някаква предопределеност? Знаеш ли нещо със сигурност?
Защото аз само усещам. Усещам как понякога вроденият ми цинизъм към приказки отлита, а аз започвам да вярвам на думи. Може би грешките ми не са това, което бяха.. може би съществува промяна към по-добро.
Дори да не е така, предпочитам да вярвам, че каквото(който) ме напуска, ще се върне ако трябва. Както и да зная, че когато тръгвам, мога да се върна. Че има път назад, по някаква случайност, някакво написано правило за всеки живот.
По-лесно ми е да вярвам в съдба.
И някога, щях да се срамувам да призная..
но искам приказка.