Сърдечно

Не ми е трудно да те заобичам, само защото си ти. Когато притихваш, с всичките странности и мълчаливи дни. Не ми е трудно да обичам, даже когато болиш. От ляво, точно така, там, където ме стягаш, а после отпиваш бавно кръвта. Не е сложно да продължа, когато оставяш стъпки навсякъде, проправяш път по окосена трева, а после сядаш някъде просто така. Когато над тайната усмивка погледът е огледало към самата мен. Или когато не ми трябват думи, тогава е най-добре, когато си изненада, като шоколадово яйце. Напрежение, а после ставам дете. Когато те няма и има, когато се чувствам красиво и рисувам сърца. Не ми е банално, захарно, неудобно, не ми е трудно, толкова лесно ми е когато го правиш такова. Дори когато бягаш, пак така. А после ме молят да спра, разсейват, раздават всичко, което имат само за мен.
Отказах да се питам как и защо, да, защо са ми въпроси без отговор? Дори когато те няма, не питам, просто рисувам сърца.

Миг преди да вали,
разгръщам си мислите в розово.
Представям си как падат звезди,
разцъфват цветята в градините
и тръгвам през мокрото боса.
Само миг преди да вали
всичкият въздух натежава.
Облаци тихо ще плачат,
всичко ще бъде красиво,
защото светът оживява.
Миг преди да вали,
притихва всяка тъга.
След това вятърът нежно докосва
и мирис на дъжд се разнася..
а после изгрява дъга.

Цвят на череши

Когато топлината дойде и стане пролет..

когато слънцето те гони

и се лее ароматът на цветя..

Тогава животът въздиша,

сякаш за да си поеме после дъх отново

и да завърти света.

Не бързай,

брой до десет,

после затвори очи,

девет

небето се завърта

бризът преминава през прозрачната кожа

осем..

полъх на парфюм и лекота

седем

спомен за ванилия

и чужди очи, в които се потапяше

и после шест..

почти дочувайки сърцето

пет

слабостта те улови

четири

чувствата се връщат

топлината се разнася

три

и докато отваряш очи

слънчеви зайци се гонят

в розово из синьото небе

цвят на череши вали

две

когато дойде пролет

сетива се преобръщат

връщат чувства

събират счупеното

залепят

със сладост

с усмивки

само с допир

в

едно.

докато тихо ти пристъпваш
и броиш наум всичко,
което ти остана -
от страх, от нерешителност,
а аз напускам
доверието
порцеланово и крехко..
чупиш,
пуша
кога съм го правила?
за всичко идва време
има краен срок
за опознаване и разбиване на илюзии
и идва време за раздаване
когато няма получател
взимат други
нищо, че останало е малко
от теб и мен
даваме парченца крехкост
разпиляваме се тук и там
насила, колкото да вършим нещо
а обичта не е еднопосочна
трябват двама
(бяха)

Ако нещо си тръгне..

"Ако някой е решил да си тръгне, ще си тръгне.
                               ...
Ако някой е решил да остане, ще остане. Без нужда от подканване. Без борба. По интуиция." 
от Разпилените парченца
На една вълна сме - каквото е писано... да.
Колкото повече време минава, толкова повече започвам да вярвам в съдбата. Имам две причини за това - или наистина съществува, или с годините ставаме толкова по-слаби, плахи и цинични откъм чувства, че решаваме да оправдаем и оставим всичко на случайността.
Аз не зная в какво вярвам. Но зная, че просто такъв е моментът.
Има дни, месеци, дори години, в които се чувстваш като есен. Всичките ти цветове тичат из земята, нищо че разголваш така всички кръвоносни съдове като клоните към небето. Чакаш първият полъх, после втори, трети и така докато не намериш отговорите на всичко, което някога си търсил. Промяната е константа, научих го чрез сриване на всичките си вярвания. И мисля, че ги израждам наново.
Вече не зная кое е правилно и кое не, но съм убедена, че не можем да задържим нищо и никого, колкото и да искаме да вкопчим ръце. Сезони се сменят, хора тръгват, а понякога ние напускаме. Не е ли успокоително да вярваш в нещо като съдбата? Няма ли да заспиваш по-леко, ако се молиш на някаква предопределеност? Знаеш ли нещо със сигурност?
Защото аз само усещам. Усещам как понякога вроденият ми цинизъм към приказки отлита, а аз започвам да вярвам на думи. Може би грешките ми не са това, което бяха.. може би съществува промяна към по-добро.
Дори да не е така, предпочитам да вярвам, че каквото(който) ме напуска, ще се върне ако трябва. Както и да зная, че когато тръгвам, мога да се върна. Че има път назад, по някаква случайност, някакво написано правило за всеки живот.
По-лесно ми е да вярвам в съдба.
И някога, щях да се срамувам да призная..
но искам приказка.

Бонбонено

Има неща като експлозия на захарен памук - толкова розови и чисти. След вълната от емоции всичко полепва и няма изтриване. Но нали е в бонбонено, така залъгва. Привидно хубавото, може да остави много захар по пръстите и лепнещи спомени в мислите.
Няма ново начало. Всичко е верига от реакции, които не подлежат на промяна. И няма смисъл да се съпротивляваш, просто чакаш да те отнесе. До следващата пролет, а после до другата след нея. С надеждата, че лекотата някой ден ще е реална. И раните ще зараснат.
Не знам защо казват, че от солта по такива места боли.. според мен е било захар.

Между думите

Докато четеш редовете,
пропускаш това, което съм оставила между тях.
На връщане се питам

по колко начина можеш да интерпретираш изречение

с един смисъл..
...само с един.
Доста по-малко от шансовете,
които съм дала.
Всичко ме боли.
От неслучване, от гонене, от сочене с пръст,
от очаквания и състезания.
Кой ще победи? Нали това търсиш.
Ето тук е точката, в която пътищата ни се разминават.
Няма финал, всичко е права, по която тичаме и ти изостана.
Може би аз.
Може би двама по малко 

са винаги виновните.
За нещо без име
без определение
и без финал.
Не искам предричано бъдеще
не си Ти, ако идваш без изненади
без думи в 3 през нощта
без прегръдки и без истини
без представяне

ако си такъв, какъвто беше досега
не си Ти.

Ротационно

Въздухът се наелектризира, котките не спят. Тея каза, че имало магнитна буря, луната вярно, може да влияе. Няколко удара прескачат, въздухът ми натежава и потича кръв. Най-накрая.
Да пречисти сърцето, да опази от нечисти помисли. Така не може.
Повтарям мантри

...глупости, без глупости, без глупости, без...

аз и в това не вярвам
от опит глава не боли.
Какво обаче става, ако се повтаряш?
Белег върху белег не зараства, 

не изчезва, агонията и тя.
Гониш, бягам, бягаш, гоня,
vice versa
докога?

Когато пуснах корени

Килерът може да е преобърнат, но ще намериш точно това, което търсиш - каза тя и мислено продължих.
Когато си на правилното място, краката стъпват като по вода.  Хормоните ти се наместват, няма бунт отвътре, Земята се върти правилно и си в своя абсолют. Ако си там, където трябва, думи няма да са нужни, само ще вървиш, докато слънцето тихо залязва на запад. Плътна мъгла ще прегръща всяко възвишение на планината, лятото ще има сладолед и след полунощ, понякога ще чуваш съседите с високоговорител как те викат отвън и ще ставаш. За да викаш с тях. Понякога ще ходиш без обувки, само за да се увериш, че е реално. Понякога ще гледаш от високо, вечер, ще мълчиш, обхождайки всеки сантиметър светлина. Сутрин ще се сливаш с тълпата, провирайки се за чаша кафе. Ще изчезнеш из града, за да се изгубиш. Иронията на такива места е, че колкото повече се губиш в тях, толкова по-лесно намираш себе си. И тишината в този шум е сладка, най-вече ако гледаш през прозореца на място като това.
Когато бях там, където трябва, светът се наместваше, пъзелът ставаше картина, говорех в бъдеще. Когато пуснах корени, беше завинаги. Когато сърцето привикна към ритъма, създаде мелодия.
 Когато се чувстваш така, виждаш това, когато ти е някак... такова, значи си където трябва.
Сърцето се връща, колкото и разумът да ти говори.
Някой ден.

Разни сенки се разхождат измежду редовете ми. Все едно блокирах, насилствено писане не става, нищо, че трябва да е по шаблон, трябва да е лесно. Аз пак не мога. Другото обаче идва от раз, още преди виното да свърши и сантименталностите да нахлуят. Какво да направя, като нищо не усещам и нищо не мисля. Празно ми е, всичко изтръпна, без думи останах, до виновност. За оправдание - трудно се обича, но е лесно да се оставиш да бъдеш обичан. Слабостта ми избра второто. И всеки който е до мен изгубва смисъл, аз го правя така прозрачен с липсата на всякаква емоция. Пръстите ми се вплитат не където трябва, съзнанието тича в друга посока, едва се побира багажът в килера. Давам напразни надежди, още по-празни прегръдки, по-безсмислено от всякога.
Виновна, противното няма как да се докаже.

Какво да направя, като и аз някога бях от другата страна.

Ако ще сме романтични

От сняг на дъжд
и от дъжд - в сняг.
Всички сезони се преобръщаха тук, независимо какво показваха календарите на хората и какви празници се случваха.
- Промените в такива географски ширини са нещо логично - казваше тя и продължаваше да вярва, че колкото и често да се случват, всичко е безкрайно нормално.
Нищо, че времето ги носеше само когато имаше за цел да обърка всичко, да прекъсне зимния и сън, за да припомни липсата му през някои моменти от лятото. Времето е като спомен - връща се безотказно, променя всичките си цветове, за да изпиташ до детайли съвършенството, сякаш ти е за последен път. Но не е.
Ти пак ще очакваш дъждовни облаци по календар, тях отново няма да ги има.
Те се складират тихо, на тъмно и сухо място, докато не решат да се върнат отново. Но никога навреме, никога според прогнозата.

Помогни

PLANT A TREE
Нещо хубаво, което преди минути видях на това готино място - цък. И благодаря :)
Дано е истина, защото има предостатъчно блогове за цяла горичка. А може и две.

                      Добро утро. Грижи се не само за себе си :)

малко неща

Малко неща ме радват така, както щурци посред лятна нощ
както мокри стъпки по нагорещен асфалт
горящ огън, докато навън е студено
до код червено, даже повече.
Малко неща ми събуждат сърцето
и мислите така, както
първите лъчи на април правят,
докато преминават през ярко зелени листа
Малко умеят..
така, както захарен памук
не го обичам, но самото чувство, виж..
по пръстите, в косата, навсякъде
докато не избухна в смях
и не замирише на жасмин
късно вечер и на свещи,
нежно прокарани пръсти,
пропити с млякото сутрин
и очи, събрали изгрева,
така цяла вечност протече за мен
и ще трябва да си невероятно изобретателен
(живот),
за да ме изненадаш
толкова приятно вече.

Душата или тялото?
Защо не и двете, ако може. Ако спреш да се бориш и с двете, може да разбереш, че са едно. И да имаш слух е най-важно. Сетива. Да усещаш кога да следваш цялото, за да няма издънки. Защото няма нещо, което е нередно, докато тялото ти иска. А случайни грешки не стават, не можеш да излъжеш собствената си природа, просто не може.
Само
с л е д в а й.

Липсва ми София, shit.

that's all.

и в бъдеще време

Бил ми тесен светът и вселената тясна, говорят - така е..
Когато всичко ми стяга отвън и отвътре
и искам да бягам, всичко променям, напускам, оставям, няма ме утре
защо съм ти, ако ти не ми стигаш?
И ще стигнеш ли
ще бъдеш ли всичко
някога
завинаги
твърде дълго
и малко повече
ще ми добавиш ли смисли?
Понеже вече се чувствам така,
почти цяла
почти достатъчна
почти се намерих
още малко ми трябва
и съм at the time of my life.

За изкуството с любоФ

Възклицание! И колко елементарно си взаимодействали частиците.
Не всичко трябва да се спира, щото бентът си е нестабилен(скоро научен урок). То е като глад, за себе си, впримчваш се не в кръг, а в цяла порочна мрежа и те гони до дупка. Всичко изтръпва, крака, ръце, сетива, погледът се замъглява, едно такова все-едно, слушаш чужда кръв да пулсира, пак нищо.
Едното изкуство оправя нещата
любовта била изкуство, казват
аз пък казвам, че изкуството е любов
клише. forget it.
изкуството е въздух
не можеш да не дишаш,
нищо, че така здраво стискаш и си свиваш дробовете,
пак не може. Елементарен нагон, оцеляване.
След време си върнах себе си. Най-накрая арт.

Има неизбежни неща,
подобни на остаряването, на загубата на любими,
на любов(тази загуба е друга), на дъждовна буря, щом усетиш мириса, нещо като да загубиш спомени, да сгрешиш, да осъзнаеш скоростта на времето.
има ги.
И не знам как се учим да сме благодарни, да приемаме непроменимото,
може би малко вяра в съдбата ни трябва,
вяра в бъдеще време,
малко музика,
повече вино
и горчивото,
май, малко
по малко
изчезва. 
Can you make it feel like home?

разтапям

искам да разбера
защо ръцете ни така лепнат
дали от сладкото
от мекото на кожата
или от пеперудите в лявата камера
прелитащи надясно

искам да знам
от къде така болиш
за да спра кървенето
да прилаская всяка част от теб
(към мен)
да усмиря дивото в теб
да съм завършека на лова ти
и хищник да си само с мен

искам да ти дам
от боровинковите си нощи
докато се научиш да обичаш със сетива
и не станеш материално изражение
на всичките емоционални летви,
които съм вдигала някога
за други
не за теб
ти събори всичко
(заедно с мен)
и го изгради наново

затова така съм крехка
ронлива, ерозионно-слаба
топя си шоколад в мислите
по теб
разтапям.

Нула градуса навън,
толкова са и в сърцето, от нулата започвам пак, докато слушам как ме обвиняват
в ъ з р а з я в а м!
Никой не ме чува, даже собствените ми часовници са срещу мен.
Какво значение има какво е ставало или ще стане, защо ми е да търся последствия, нали отвътре ми се иска? Колко грозно би могло да съществува, зад красивото?
На ръба на пропастта ме спряха.

Пак(а тъкмо скачах).
Да ме боли, боли, ама пък колко, то ще мине. Всичко преминава, поне така твърдят. То и аз така говорех, до последно. Не и днес.

на разсъмване

Не спирам да мисля, прегрешенията веднъж направени(от онези важните), дали те следват вечно? Или пък остават назад, зад преградите на друг живот. Не съм на кръстопът, този път да се зачудиш как така, но пред мен има само един начин, само една посока и един избор. Просто рано сутрин и късно вечер съзнанието лесно се замъглява и се лута между това което можеше, може, и никога няма да бъде. 
(Май по това време сме най-уязвими) 
 Дали, всяко отклонение от пътя е погрешно? Не търся причини, нито обещания(тях отдавна забравих), не търся спокойствие, не се крия, само искам да разбера
дали ще се подхлъзнем по пътя напред
и грешките разклащат ли устоите
защото повече не можем да се молим
да няма наранени,
май.

щото...

The body has its reasons which reason knows nothing of. Толкоз.
Пък сърдечните мускули ще си мълчат.

Forever young

Какво щеше да правиш с една цяла вечност, питаш ли се? Някога мислиш ли си за това което беше и което ще е? Ще си позволиш ли всичко, за което някога мечтаеше, ако нямаше граници и време, ако нямаше правилно или грешно, ако нищо нямаше да ти бъде отказано, знаеше, че няма да бъдеш отблъснат, сам, нямаше да съжаляваш, щеше ли?
3 желания(без право на допълнителни желания). Изричай ги директно, без умисъл и излишни въпроси. Поискай нещо и си го вземи.
Защото така щеше да действаш, ако имаше една права и сочеше към плюс безкрайност, без отрицателни числа и без теореми. Щеше да поискаш всичко.

when we were kids

кое ти липсва и забрави вече?
крещенето без задръжки
помощта която тихо чуваше
другият свят в който живееше
усмивките без причина
липсата на смисъл в песните
простичките въпроси
животът ден за ден
вървенето с поглед към небето
гоненето на невидими неща
кое започна да ти липсва след години?
защо не помниш и сега?

За последно

Толкова моменти усещам като за последно
и като за последно тръгвам си от някъде
като за последно изричаме думи
търсим спасение като за последно

бягаме за последен път

(докато стига кислородът)
прегръщаме,

нали е за последно
помним всеки миг, 

когато ще е последен
и песните, които тихо звучат, 

лесно ще ни върнат в последния път
обичаме като за последно

и ръцете вплитаме,

в очи се потапяме,

пак така обещаваме, че не е за последно

търсим смисъл грешките да бъдат за последен път

а последно ли е?